„Голата истина е, че ние търсим все по-силно и все по-трайно удовлетворение. Дори най-алтруистичните ни жестове са мотивирани от блаженството, което ни носят.“
(Et in Arcadia ego (c. 1618-1622) by Giovanni Francesco Barbieri)
Здравословният егоизъм
Ако честно се вгледаме в себе си, ще установим, че всичко е въпрос на лично задоволство. Дори когато се залавяме да развием или да преразгледаме обичайните си схеми, ние го правим, за да извлечем лична полза. Иначе защо ще се променяме? Защо ще полагаме такова усилие? Голата истина е, че ние търсим все по-силно и все по-трайно удовлетворение. Дори най-алтруистичните ни жестове са мотивирани от блаженството, което ни носят. Така че през повечето време ние сме в плен на това, което може да се нарече „здравословен егоизъм“.
Здравословният егоизъм не е егоцентризъм. Той задържа човека в центъра на личното му удовлетворение, без да му вменява фалшив срам, като му позволява да бъде наблюдател и експериментатор на собствената реалност. Към какво се стреми човек, посветил живота си на някоя голяма хуманитарна кауза? Към усещането за пълнота, което знае, че може да изпита само ако се постави в услуга на онеправданите. Към какво се стреми мистикът, който прекарва деня си в съзерцание на божественото? Към състояние на опиянение, по-силно от онова, което алкохолът би могъл да му осигури. Какво търсим всички ние в любовта? Силно емоционално състояние, благодарение на което ще се почувстваме живи. А в изпълнения с напрежение филм? И в този случай усещането, че живеем.
Егоцентризмът е на километри разстояние от здравословния егоизъм. Той се състои в затварянето на съществото в собствената му черупка, където се опитва да задоволи потребностите на личността и никога не успява - една потребност поражда нова и тъй нататък, до безкрай. Здравословният егоизъм ни позволява да се забравим в дейност, който ни прави щастливи. Егоцентризмът не го позволява, тъй като страхът от несъществуването, от загубата на контрол и от принизяването на образа ни непрекъснато ни обсебва. Властта на егоцентризма е такава, че в неговия свят не може да има нито отпускане, нито спокойствие.
Неравновесието, породено от привързаността към личността, забранява удовлетворението, тъй като му липсва опората на индивидуалността. То е като къща без основи и без носещи стени. Несигурната конструкция би дала повод за постоянно притеснение от страна на обитателите, които ще трябва да взимат все повече предпазни мерки. В подобна къща не би могло да има истинско спокойствие. Всички винаги ще са нащрек.
А ако се откажем от привързаността си към личността, ние можем да почерпим самочувствие от простия факт на съществуването и да усетим живота в себе си. Вместо да се чувстваме разделени и откъснати от всичко, можем да се облегнем на вътрешното усещане, че сме част от цялото, и да се развиваме заедно с него. Тогава спокойствието става възможно. Получаваме нова опора, която ни позволява да се изтръгнем от властта на личността. Тогава вече можем да поемем риска да следваме творческите си пориви.
Да погледнеш нещата през призмата на егоизма си има своите предимства. Подходът в психологията е много различен от религиозната традиция с нейните грехове, изкупления и наказания. В подобна сфера съществото остава вън от себе си и е управлявано от външни сили. Докато при психологическия подход става дума да се облегнем на нашата фундаментална свобода, за да направим избор, който да ни доближи до радостта от живота, евентуално до екстаза.
За да съумеем да направим този свободен и освобождаващ избор, важно е да можем да схващаме света, без да го съдим и без да се съдим, да го схващаме като свят, в който и най-лошите постъпки не влекат вечна присъда. Ако го схванем така, ще можем съзнателно, а не от страх да изберем пътя към свободата.
Когато един човек си даде сметка, че е априорно свободен, той заедно с това научава, че сам е създал затвора си. Научава, че движен от стари навици, сам е издигнал стените му и че следователно може да прави с тях каквото пожелае. Научава, че не е жертва на никого и на нищо. Че тъмницата му носи нелоши удоволствия, но че нещо в него се стреми към по-светли радости.
Не е лесно да се признае, че нищо не ни задоволява наистина трайно, че ръката ни винаги остава отчасти празна, опитвайки си да улови нещо, което й се изплъзва. И все пак вкусът към пълнотата, който съществува в нас, не може да е природна измама. Той по-скоро е водач, предопределен да ни сочи пътя към едно по-голямо осъществяване.
Във всеки случай няма никакъв смисъл да отричаме онова, което ни доставя удоволствие. Не става въпрос за някакъв аскетизъм. Не удоволствията ще поставим под съмнение в тази глава, а по-скоро нашата зависимост от тях. Ще видим как преминаваме от възнаграждението към компенсацията и от компенсацията към компулсивността. Преходи, които запечатват съдбата на нагона за живот. Нагонът се превръща в компулсивност. Странно преобръщане на нещата. И учудващо, тъй като дори когато го съзнаваме, нерядко оставаме в негов плен.
От: „Най-доброто в нас“, Ги Корно, изд. „Колибри“, 2009 г.
Картина: Et in Arcadia ego (c. 1618-1622) by Giovanni Francesco Barbieri; chinaoilpaintinggallery
