„Всяка средностатистическа еротика неосъзнато пренебрегва духовната личност на партньора, тя бяга в предпочитания „тип“, а най-предпочитаният женски тип е този на безличната жена.“
Хоризонтът на „имам“
Всеки флирт, всяка средностатистическа еротика неосъзнато пренебрегва духовната личност на партньора. Тя не забелязва уникалността и неповторимостта на другия, защото не желае да ги забележи. Тази еротика бяга от ангажиментите на същинската любов и от чувството за истинска обвързаност с партньора – бяга от отговорността, съдържаща се в подобна обвързаност. Тя бяга в колективното, в предпочитания „тип“, чийто повече или по-малко случаен представител е поредният партньор. В този случай не се избира конкретна личност, а се отдават предпочитания на даден тип. Намерението на любовта остава в плен на типичната, но безлична външност. В този смисъл най-предпочитаният женски тип е този на безличната жена – на женската „безличност“, с която човек не трябва да влиза в лични отношения, с която не трябва да се обвързва, жената, която човек може „да има“ (haben) и затова не е необходимо „да обича“ (lieb haben): тя е притежание без своеобразие и собствена ценност. Любов съществува само към някоя личност като такава; женската „безличност“ не може да бъде обичана. По отношение на нея не е възможна и вярност: безличието не заслужава вярност. В подобна еротична връзка обаче изневярата е не само възможна, но и необходима. Защото липсата на едно качеството – това на щастието в любовта, трябва да бъде компенсирана с количеството на сексуалното удоволствие; колкото по-рядко е щастлив човек, толкова по-често трябва да бъде задоволяван нагонът му.
Флиртът представлява деградирала форма на любов. Фактът, че изобщо съществуват изрази като „имах тази жена“, ни позволяват да надникнем до дъното на тази форма на еротиката. Онова, което човек „има“, може да бъде заменено. Също и жената, която един мъж е „притежавал“, може да бъде заменена; та той дори може да си „купи“ друга. Тази форма на еротика попада под категорията „имам“ и от гледната точка на жената. Тази в истинския смисъл на думата „повърхностна“ еротика – която остава на повърхността на партньора, в плен на неговата външност, телесност – също и предвид жената остава в хоризонта на „имам“. В рамките на този хоризонт е важно не какво „е“ даден човек като такъв, а единствено дали той (като възможен сексуален партньор) има Sex appeal. Онова, което човек има, може да бъде променено, както една жена може да промени външността си чрез грим. На въпросната нагласа на мъжа съответства специфична нагласа на жената. В подобни случаи тя се интересува най-вече от това да скрие и най-малката следа от индивидуалност, за да не обременява мъжа с нея, и да му предложи само онова, което той търси: предпочитания от него тип. В подобни случаи жената е погълната от грижата за външността си; тя иска да бъде „взета“, а не да бъде приемана сериозно, да бъде сметната за това, което всъщност е: човек, в неговата уникалност и неповторимост. Тя желае да бъде взета за родово същество и затова поставя на преден план своята телесност в нейната деперсонифицираност. Тя се стреми да бъде безлична и да представя някой тип, който в момента е на мода и се котира високо на пазара на еротичната суетност. Опитва се възможно най-вярно да имитира някой подобен тип, изневерявайки на самата себе си и на своя Аз.
Този тип тя взема например от света на киното. Непрекъснато се сравнява с някой подобен тип, който партньорът ѝ или тя приемат за идеал за жена, опитвайки се максимално да се оприличи на него. Отдавна се е простила с амбицията да разкрива пред всеки собствената си уникалност. Отказала се е и от амбицията да създаде свой собствен тип жена, да въведе нещо като мода. Вместо да създава тип, тя се задоволява с това да бъде представителка на някой тип. Доброволно и с удоволствие играе пред мъжа предпочитания от него тип. Никога не отдава самата себе си, собствения си Аз. Този път я довежда до безпътица – все по-далеч от носещото удовлетворение и реализация истинско любовно преживяване. Защото когато привидно търси нея, всъщност мъжът има предвид само типа, с който я отъждествява. Отдадена на мъжките желания, тя с готовност му дава онова, от което той се нуждае и иска да „има“. В резултат и двамата остават с усещането за празнота, вместо да се търсят и намират един другиго, откривайки онези уникалност и неповторимост, които правят другия достоен да бъде обичан, а собствения живот – достоен да бъде живян. И ако в творчеството човек дава външен израз на своята уникалност и неповторимост, в любовта той приема в себе си уникалността и неповторимостта на партньора. Във взаимното отдаване на любовта, в това взаимно даване и получаване, същевременно се легитимира собствената личност. Следователно истинската интенция на любовта прониква до онзи битиен пласт, в който отделният човек вече не представя някакъв „тип“, а единствено своята собствена единичност – несравнима и незаменима, с цялото присъщо на подобна уникалност достойнство.
Ако истинското любовно отношение представлява откритост на една духовна личност за друга духовна личност, то е и единственият гарант за вярност. Следователно резултат от любовта като такава в емпиричното време е нейната продължителност, а в субективното време на преживяването – нещо много повече: преживяването на нейната „вечност“. В мига на любовното преживяване, на отдаденост на този миг и на обекта на любовта истински любящият не може да си представи, че чувството му някога би могло да претърпи промяна. Това е обяснимо, като се има предвид, че чувствата му не са корелат на дадено състояние, а са интенционални. Те интендират същността на любимия човек и неговата ценност по същия начин, по който в други духовни актове, като тези на познанието или на преценката, бива схващана една същност, респ. стойност. Ако веднъж съм схванал, че 2 х 2 = 4, то значи, че съм го схванал завинаги: „то остава“. А ако в любовта съм схванал истинно нечия същност, трябва да остана при тази истина, трябва да остана при тази любов и тя да остане в мен. В миговете на истинска любов имаме чувството, че любовта ни ще бъде вечна, както признаваме за вечна някоя истина; също и любовта, докато трае в емпиричното време, по необходимост се преживява като „вечна любов“. Но при целия си стремеж към истината човек може да греши. В любовта индивидът може да се заблуждава. Една субективна истина никога не се мисли от самото начало като „само субективна“, като възможна заблуда; едва впоследствие тя може да се окаже такава. Също и човек не може да обича „за определено време“, той не може да интендира ограничеността във времето като такава и да „желае“ времевата крайност на любовта. Той може най-много да живее „лице в лице с опасността“ с времето обектът на неговата любов да се окаже недостоен за нея и любовта да „умре“ с девалвирането на образа на любимия човек.
Всяка собственост може да бъде сменена. Поради факта обаче, че истинската любовна интенция не е насочено към нещо в другия, което може да бъде притежавано, респ. което той „има“, а по-скоро онова, което другият „е“, истинската любов води към моногамия. Защото моногамията предполага, че партньорът се схваща в своята с нищо несравнима уникалност и неповторимост, следователно в своята духовна същност и ценност, а значи и отвъд всякакви физически или душевни качества, с оглед на които всеки човек е заменим от друг носител на същите качества.
Истинската любов като такава вече конституира момента на моногамност на връзката. Към тази връзка обаче спада още един момент този на изключителността (Освалд Шварц). Любовта означава чувство за вътрешна обвързаност; моногамната връзка под формата на брак е външна връзка. Да съхрани човек тази връзка в нейната дефинитивна форма означава да остане верен на партньора. Изключителността на връзката изисква от човека да избере „правилната“ връзка, т. е. не само да може да се обвърже, но и да знае с кого да се обвърже. Това предполага способността да избереш един-единствен партньор и да му останеш верен. Ако гледаме на младостта като на период на съзряване и подготовка също и в еротичен смисъл, а значи и за интимния живот, излиза, че от младежа се иска както да открие правилния партньор, така и да се научи да му бъде верен. Това изискване не е лишено от известно противоречие. Защото, за да може да избере партньор, младежът трябва да придобие известни еротични познания и опит. От друга страна обаче, от него се иска да се научи да пренебрегва моментните увлечения и да създаде трайна моногамна връзка. В крайна сметка може да се окаже изправен пред дилемата, дали да не се откаже от някоя връзка, за да се впусне в други – колкото повече и по-различни, толкова по-добре – и в крайна сметка да се спре на най-подходящата, или да запази връзката си, за да изпълни изискването за вярност към партньора. За препоръчване е изправеният пред подобна дилема човек да формулира въпроса негативно: дали не иска да се лиши от някоя конкретна, пълноценна връзка, защото се бои от обвързването и бяга от отговорност, респ. дали не се е вкопчил в някоя вече чисто формална връзка по простата причина, че се бои да остане сам за няколко седмици или месеци. Ако по този начин си даде сметка за възможните странични мотиви, ще му е по-лесно да направи избор, воден от действително важните мотиви.
От: „Лекарят и душата“, Виктор Франкъл, изд. „Леге Артис“, 2001 г.
Картина: unsplash
