„Тъй като културата вече не води децата в правилната посока – към истинска независимост и зрялост – родителите и другите възрастни са по-важни от всякога.“
(„За завтраком“, 1914, худ. З.Е. Серебрякова)
♥ Зов за събуждане
Учебниците, които ползвах като преподавател по психология на развитието и отношенията между родители и деца, споменаваха изследванията на американски учен от началото на 60-те години на ХХ в., сигнализиращи, че връстниците изместват родителите като основен източник на напътствия за поведението и ценностите. В проучване, обхващащо 7000 души, д-р Джеймс Коулман открива, че отношенията с приятелите доминират над тези с родителите и изразява тревога, че в американското общество е настъпила фундаментална промяна.
Колегите му обаче остават скептични и напомнят, че той говори за Чикаго, не за цяла Северна Америка. Оптимистично смятат, че заключенията му вероятно се дължат на сътресението след Втората световна война и всичко ще се оправи, когато животът отново потече в нормалното си русло. Идеята, че връстниците се превръщат във водещо влияние върху децата, според тях идва от нетипични, маргинални случаи. Така критиците зачеркват предупреждението на Джеймс Коулман като всяващо излишна паника.
Аз също бях заровил глава в пясъка, докато собствените ми деца не ме изтръгнаха от отрицанието. Не очаквах да ги изгубя в съревнование с връстниците им. За ужас обаче, забелязах, че с навлизането в пубертета и двете ми по-големи дъщери започнаха да гравитират около приятелките си, да следват техния пример, да подражават на езика им, да възприемат ценностите им. Ставаше все по-трудно да ги връщам в релси. Всичките ми опити да наложа своите желания и очаквания само влошаваха нещата. Сякаш влиянието, което двамата с майка им бяхме приели за даденост, изведнъж се бе изпарило.
Едно е да споделяме децата си, съвсем друго – да бъдем изместени. Смятах, че сме застраховани: момичетата ни не проявяваха интерес към банди и противообществени прояви; бяха израснали в условия на относителна стабилност и сред близки роднини, които ги обичаха; живееха в солидна, семейно ориентирана общност; детството им не беше разтърсено от световна война. Предупрежденията на Коулман като че ли не се отнасяха до моето семейство. Ала когато започнах да редя пъзела, установих, че случващото се с децата ми е по-скоро типично, отколкото изключение.
– Но какво да правим? – питат много родители. – Нали децата ни трябва да станат самостоятелни?!
Категорично да: но след като сме свършили работата си, за да могат да бъдат наистина такива. Стремежът да отговорят на незрелите очаквания на връстниците си не помага за израстването на независими, уважаващи себе си възрастни. Ориентацията към връстниците отслабва естествените линии на привързаност и отговорност, което осуетява здравото развитие.
Децата може и да знаят какво искат, но би било опасно да приемем, че знаят от какво имат нужда. За ориентираното към връстници дете изглежда повече от естествено да предпочита общуването с приятели пред семейството, да прекарва колкото може повече време с тях, да прилича колкото може повече на тях. Но детето не знае „най-добре“. Ако се водим от неговите предпочитания, може да останем извън играта много преди да сме свършили работата си. За да се грижим истински за децата си, трябва да си ги върнем и да поемем отговорността за нуждата им от привързаност.
Екстремните прояви на ориентация към връстниците привличат вниманието на медиите: насилие, убийства, самоубийства. Но макар да сме потресени от ужаса, обикновено ни се струва, че не ни засяга пряко. Тези трагични случаи обаче са показателни за разрастващия се феномен, който отдавна не се ограничава с бетонните джунгли и културния хаос на големите урбанистични центрове като Чикаго, Ню Йорк, Торонто и Лос Анджелис. Той вече се е разпрострял и в малките квартали със семейните общности, домовете на средната класа и добрите училища.
В тази книга няма да говорим за нещата, които се случват „някъде там“, а за онова, което става в собствения ни заден двор.
За нас, авторите, пробуждането дойде с нарастващата ориентация към връстниците на собствените ни деца. Надяваме се следващите страници да събудят много повече родители и обществото като цяло.
Добрата новина
Не можем да преобърнем обществените, културните и икономическите процеси, но можем да направим много в своите домове и класни стаи, за да не бъдем преждевременно изместени. Тъй като културата вече не води децата в правилната посока – към истинска независимост и зрялост – родителите и другите възрастни са по-важни от всякога.
Единственото, което може да помогне, е да върнем естествените основи на отношенията родител – дете (и изобщо възрастен – дете). Връзката между тях се намира в сърцето на днешните ни трудности, но и на техните решения. Възрастните, които изхождат от здрава връзка с детето, действат интуитивно, с разбиране и емпатия, без да се налага да прибягват до техники и наръчници. Ако знаем „как да бъдем“ с децата си и „кои да бъдем“ за тях, много по-рядко ще ни трябват съвети какво да правим. С възстановяването на здравите отношения практичните подходи се раждат спонтанно от собствения ни опит.
Добрата новина е, че природата е на наша страна. Децата искат да ни принадлежат дори да не се чувстват така, а думите и постъпките им да говорят обратното. Способни сме да си върнем ролята на обгрижващи възрастни и наставници.
Винаги има какво да се направи. Въпреки че никой подход не дава гаранция за успех при всякакви обстоятелства, когато родителите осъзнаят накъде трябва да насочат усилията си, провалите стават значително по-редки. Разбира се, както винаги, лечението зависи от диагнозата. Първо трябва да разберем какво липсва и как нещата са стигнали дотук.
От: „Стойте до децата си“, Габор Мате, Гордън Нюфелд, изд. „Кибеа“, 2025 г.
Картина: „За завтраком“ (1914), худ. З.Е. Серебрякова; commons.wikimedia.org
