„Кой може да знае какво страдание изживяват злите хора? Несъмнена истина е, че не изглежда те да страдат дълбоко. Така и трябва да бъде, тъй като не могат да признаят слабостта и недостатъците си.“
Evening on Karl Johan Street (1892) by Edvard Munch
Хора на злото
Страданието на децата е симптом не за тяхното болестно състояние, а за това на родителите им. Трябва ли да смятаме един индивид за здрав само защото не го измъчва болка - независимо колко вредно и рушително е въздействието му върху себеподобните? И накрая, кой може да знае какво страдание изживяват злите хора?
Несъмнена истина е, че не изглежда те да страдат дълбоко. Така и трябва да бъде, тъй като те не могат да признаят слабостта и недостатъците си. Те трябва да смятат, че постоянно са на върха, че винаги те командват. Нарцисизмът им го изисква. Но ние знаем, че те всъщност не са такива отличници, за какви то се смятат. За колкото и компетентни да се мислеха родителите в някои от описаните случая, ние знаем, че те са проявили некомпетентност в ролята си на родители. Компетентният им вид не беше нищо повече от привидност. Преструвка. Вместо да командват те самите, командва техният нарцисизъм, който винаги изисква, принуждава ги да поддържат впечатлението за здраве и цялостност.
Помислете си само каква психическа енергия е необходима, за да се поддържа постоянно една толкова типична за злите хора привидност! Те сигурно изразходват за неискрените си оправдания и рушителни компенсации поне толкова енергия, колкото здравите хора влагат в любовта.
Защо? Каква сила ги е обладала, какво ги тласка?
По същество това е страхът. Те се ужасяват от мисълта, че привидността може да се разпадне и те да бъдат разобличени пред света и пред себе си. Страхуват се постоянно, че ще трябва да погледнат злото у себе си направо в лицето. От всички емоции страхът е най-болезнената. Независимо колко усърдно се стараят да изглеждат спокойни и хладнокръвни във всекидневните си дела, злите хора изживяват живота си в страх. Той е истински кошмар-страдание, толкова хронично, така втъкано в характера, че може дори да не го усещат. А дори и да можеха, вездесъщият им нарцисизъм въобще не би им позволил да го признаят. Дори да не сме в състояние да съжалим злите хора за ужасните старини, които ги чакат, или затова какво ще стане с душите им след смъртта, определено можем да ги съжалим за това, че прекарват живота си в почти непрестанни страхове.
Независимо от това дали злите хора страдат или не, усещането за страдание е нещо толкова субективно и смисълът му е толкова сложен, че според мен най-добре е да не го използваме като критерий за дефиниране на болестта. Вместо това смятам, че е най-добре болестта да се дефинира като всякакъв недостатък в структурата на тялото или личността, който ни пречи да осъществим потенциала си като човешки същества. Трябва да признаем, че по въпроса какво точно съставлява човешкият потенциал, няма пълно единомислие. Но въпреки това във всички времена и култури е имало достатъчен брой хора, чийто живот в пълната им зрелост е постигнал една особена красота, която обикновено ни кара да казваме за тях: „Те са станали истински хора.“ Това означава, че животът им почти се докосва до божественото. Можем да изучаваме тези хора и да изследваме чертите на характера им. Казано накратко, те са мъдри и с будно съзнание, наслаждават се на живота, но не се страхуват от въпроса за смъртта и я приемат, работят не само резултатно, но и творчески, и очевидно се отнасят с любов към ближните си, които ръководят с добронамерена решимост и плодотворност.
Повечето хора обаче са така осакатени телесно и духовно, че колкото и усилия да полагат, едва ли някога могат да се извисят толкова без стабилна терапевтична подкрепа. Сред хилядите осакатени - по-голямата част от страдащото човечество - попадат и злите хора, които може би повече от всички други са достойни за съжаление.
Споменах, че има още две съображения, поради които човек би се поколебал да определи злото като болест. Тях можем да опровергаем по-накратко. Едното е представата, че болният непременно е жертва. Склонни сме да мислим за болестта като за нещо, което ни сполетява, обстоятелство извън нашата власт, злополучно събитие, изпратено от сляпата съдба, изконно проклятие, с което нямаме нищо общо. Несъмнено, много болести изглеждат така. Но други, може би дори повечето, въобще не се вместват в такава рамка. Жертва ли е детето, което, макар и предупредено да не прави така, изтичва на улицата и е блъснато от кола? Ами шофьорът, който предизвиква „злополука“, карайки със значително превишена скорост, за да стигне за среща, за която закъснява? Или пък да разгледаме огромното разнообразие от психосоматични заболявания и свързаните със стреса оплаквания. Жертви ли са хората, които страдат от главоболие поради пренапрежение, защото не си харесват работата? Чии жертви са? Една жена получава астматичен пристъп всеки път, когато се почувства пренебрегната, изолирана или изоставена. Жертва ли е тя? По един или друг начин, в някаква степен всички тези хора, и още цял куп други, са жертви на себе си.
Техните мотиви, провали и избори са дълбоко и тясно свързани с възникването на собствените им травми и болести. Макар че до определена степен всички те носят отговорност за състоянието си, въпреки всичко ние ги смятаме за болни.
В последно време този въпрос се разисква нашироко във връзка с алкохолизма. Някои усилено твърдят, че той е болест, а други - че не е, понеже алкохолиците сами са си виновни. В спора бяха въвлечени не само лекарите, но и съдилищата, и законодателните власти. Те стигнаха до заключението, че алкохолизмът действително е болест, въпреки че алкохоликът понякога не изглежда ничия жертва, освен на самия себе си. По подобен начин стоят нещата и при злото.
От: „Хора на лъжата“, Морган Скот Пек, изд. „Кибеа“, 1995 г.
Картина: Evening on Karl Johan Street (1892) by Edvard Munch; commons.wikimedia.org
