Авторитетното списание Science News определя книгата му „Отвъд свободата и достойнството” като „едно от най-значимите събития в психологията на XX век”. Според изтъкнатия американски психолог-бихевиорист Б. Ф. Скинър (1904-1990), дори процесът на учене не може да се активира при отсъствието на някакъв вид подкрепление – положително или отрицателно.
Ценности
Едно от предимствата на това да си социално животно е, че не е необходимо да откриваш нещата самостоятелно. Родителят учи детето си така, както майсторът учи чирака, защото печели полезен помощник, но в този процес детето и чиракът придобиват полезно поведение, което е много вероятно да не придобият при несоциални условни връзки. Вероятно никой не сее през пролетта просто защото тогава ще бере реколтата наесен. Сеенето не би било адаптивно или „разумно”, ако нямаше връзка с беритбата, но човек сее през, пролетта поради по-непосредствени условни връзки, повечето от които са уредени от социалната среда. Беритбата в най-добрия случай има ефекта на поддържане на серия от условни подкрепители.
Съществен репертоар, задължително придобиван от другите, е вербалният. Вербалното поведение вероятно е възникнало при условни връзки, включващи практически социални взаимодействия, но човекът – говорещ и слушащ, притежава репертоар с изключителен обхват и сила, който може да използва самостоятелно. Части от репертоара се занимават със самопознанието и самоконтрола, които са социални продукти, макар обикновено да се представят погрешно като изключително индивидуални и лични неща.
Друго предимство е, че индивидът в крайна сметка е един от „другите”, крито упражняват контрол и правят това за собствена облага. Организираните институции често се оправдават, като посочват определени общи ценности. Индивидът, управляван от правителство, се радва на определена степен наред и сигурност. Икономическата система оправдава себе си, като посочва богатството, което произвежда, а образователните институции – уменията и знанията.
Без социалната среда човек остава по същество див като онези деца, за които се твърди, че са отгледани от вълци или че в благоприятен климат са били способни да се грижат за себе си от най-ранна възраст. Човек, който е бил сам от раждането, няма да има вербално поведение, няма да съзнава себе си като човек, няма да притежава никакви техники за самоуправление и по отношение на света около себе си ще има само онези оскъдни умения, които могат да се придобият в краткия жизнен цикъл от не-социалните условни връзки. В Дантевия ад той ще страда от специалните наказания за онези, които „са живели без вина и без похвала” като „ангелите, които ... са сами за себе си”. Да си сам за себе си значи да си почти нищо.
Великите хора, толкова често цитирани, за да се покаже ценността на личната свобода, дължат успеха си на по-ранната социална среда. Недоброволният индивидуализъм на Робинзон Крузо и доброволният индивидуализъм на Хенри Дейвид Торо, който живее известно време заедно със семейството на Ралф Уолдо Емерсън и след това се захваща с експеримент за разчитане единствено на себе си. На 4 юли 1845 г. той поема към горите, за да живее в барака, която построил на земята на Емерсън на Уолдън Понд (езерото Уолдън). Той искал да види доколко може да се освободи от сложността и двуличието на съвременния комерсиализиран живот и да отдаде времето си на размисъл и писане. Целта му не е била да води живот на отшелник. Често изминавал повече от миля до града, за да вечеря с приятелите си или ги посрещал в бараката. „Отидох в горите, защото исках да живея съзнателно, пише той в „Уолдън, или живот в горите” (1854 г.), ... а не, когато дойде време да умра, да открия, че не съм живял”, демонстрира очевиден дълг към обществото. Ако Крузо е достигнал до острова като бебе и ако Торо е отраснал без никакви грижи на бреговете на Уолдън Понд, техните истории биха били различни. Всички трябва да започнем като бебета и никаква степен на самоопределение, самодостатъчност или разчитане на себе си няма да ни направи отделни индивиди в смисъл, надхвърлящ просто този на отделни членове на човешкия вид. Великият принцип на Русо, че „природата е направила човека щастлив и добър, но обществото го покварява и го прави нещастен”, е погрешен. Ироничен е фактът, че оплаквайки се, че книгата му „Емил, или за възпитанието” е толкова малко разбрана, Русо я описва като трактат върху изначалната доброта на човека, целящ да покаже как пороците и грешките, чужди на неговата природа, се появяват отвън и постепенно го променят, защото книгата фактически е един от великите практически трактати върху това, как човешкото поведение може да се променя.
Дори онези, които изпъкват като революционери, са почти изцяло конвенционални продукти на системите, които събарят. Те говорят езика, използват логиката и науката, спазват много от етичните и правните принципи и използват практическите умения и знания, които обществото им е дало. Малка част от тяхното поведение може да е изключителна, а може би и дори драматично изключителна, и трябва да търсим изключителните причини в техните идиосинкратични истории. (Да се приписва оригиналният им принос на чудодейния им характер като автономни хора, разбира се, не е никакво обяснение.)
Това са следователно някои от придобивките, които трябва да се припишат на контрола, упражняван от другите в допълнение на благата, използвани от него. По-отдалечените блага са релевантни на всяко обяснение на справедливостта или честността на размяната между индивида и неговата социална среда. Не може да се постигне разумен баланс, докато по-отдалечените придобивки се пренебрегват от тоталния либерализъм или индивидуализъм или докато балансът се хвърля така яростно в едната посока, както при експлоататорската система. Предполага се, че има оптимално състояние на равновесие, в което всеки е максимално подкрепян. Да се каже обаче това означава да се въведе друг вид ценност.
Из: „Отвъд свободата и достойнството“, Б. Ф. Скинър, изд. „Наука и изкуство“, 1996 г.
Снимка: Бъръс Фредерик Скинър (1904-1990); newlearningonline.com
