„Хвърлянето на вина е полезно действие, което можете да прилагате винаги, когато искате да се изплъзнете от отговорност за нещо в живота си. То е убежището за насочения навън човек.“
(Two Attorneys, ca. 1855-57 by Honore Daumier)
Вътрешна и външна локализация на контрола
Изчислено е, че 75% от хората в нашето общество имат по-скоро външна, отколкото вътрешна локализация на контрола. Това означава, че вероятността да сте в тази категория е доста голяма. Какво означава „външната“ локализация на контрола? В общи линии вие сте „външен“, ако отговорността за емоционалното си състояние в настоящите моменти приписвате на нещо или някого извън вас. Например ако ви запитат: „Защо ти е мъчно?“, и вие отговорите нещо от рода на: „Родителите ми се отнасят зле с мен", „Тя ме наскърби“, „Приятелите ми не ме харесват“, „Късметът ми изневерява“ или „Нещата не вървят добре“, то вие попадате в тази външна категория. Ако ви запитат защо сте така щастлив, и вие отговорите: „Приятелите ми са добри с мен“, „Късметът ми проработи“, „Никой не ме притеснява“ или „Тя ми помогна много“, все още сте във външната категория, тъй като приписвате отговорността за чувствата си на някого или нещо извън вас.
Човек, който е с вътрешна локализация на контрола, стоварва отговорността за това, как се чувства, само върху собствените си плещи. Такива хора се срещат наистина твърде рядко в нашето общество. Когато им се зададат същите въпроси, те дават вътрешно ориентирани отговори: „Аз се заблуждавам“, „Придавам прекалено голямо значение на думите на другите хора“, „Безпокоя се за мнението на другите“, „Не съм достатъчно силен, за да си забраня да бъда нещастен“ и „Не умея да се предпазвам от мъката“. Когато индивидът с вътрешна ориентация е радостен, обяснява радостта си с подобни отговори: „Старах се да бъда щастлив“, „Обърнах нещата в своя полза“, „Не се заблуждавам“, „Аз съм господар на себе си и това е моят избор“. И така, една четвърт от хората поемат върху себе си отговорността за чувствата си, а три-четвърти я приписват върху външни за тях източници. Вие към коя група спадате? Фактически всички „би трябвало“ и всички традиции се налагат от външни източници. С други думи, произтичат от някого или от нещо, което е извън вас. Ако сте притиснат под тежестта на различни „би трябвало“ и не можете да се изплъзнете от препоръчваните от другите хора условности, то вие сте във външната група.
Чудесна илюстрация на този тип мислене, насочен навън, е една от моите пациентки, която лекувам отскоро. Да я наречем Барбара. Главното й оплакване е наднорменото тегло, но тя има и множество второстепенни оплаквания. Когато започнахме да разговаряме за наднорменото й тегло, тя каза, че винаги е била пълна, защото има смущения в обмяната на веществата и защото майка й я хранела насила, когато била малка. Навикът да се прехранва продължавал, тъй като съпругът й я пренебрегвал, а децата й били невнимателни с нея. Тя се оплакваше, че е опитала всички възможни средства - диети, таблетки, консултации с диетолози, дори астрология. Психотерапията била последната й надежда. Ако аз не й помогна да свали излишните килограми, никой нямало да може да й помогне, казваше ми тя.
Начинът, по който Барбара представяше проблема си, и светлината, в която разглеждаше дилемата си, сами обясняваха защо не е могла да свали излишните килограми. Всичко и всички бяха в заговор срещу нея - майка й, съпругът й, децата й, дори собственото й тяло и звездите. Диетите за отслабване и диетолозите биха могли да помогнат в някои по-леки случаи, но при Барбара всички шансове бяха против нея. Барбара беше класически пример на мислене, насочено навън. За пълнотата й бяха виновни майка й, съпругът й, децата й и някаква неподдаваща се на контрол част от собственото й тяло. Но не и собственият й избор да яде или да прекалява с определени храни в определени моменти. Нещо повече, опитите й да облекчи положението си бяха насочени навън в такава степен, в каквато и възприемането на собственото й страдание. Вместо да осъзнае, че в миналото е избрала да преяжда и че ако иска да отслабне, трябва да направи нов избор, Барбара търсеше вината у околните хора и явления - общоприетите условности за намаляване на теглото. Когато всичките й приятели се подлагали на диета за отслабване, и Барбара се подлагала. Всеки път, когато някоя приятелка откриела нов диетолог, Барбара веднага отивала при него за съвет.
След неколкоседмична психотерапия Барбара започна да осъзнава, че нещастието и страданията й са плод на собствения й избор, а не на действията на другите. Отначало започна да признава, че яде твърде много, често пъти повече, отколкото й се яде и се занимава недостатъчно с физическа дейност. Първото й решение бе със самодисциплина да промени навиците си на хранене. Тя можеше и щеше да стане господар на себе си. Реши, че когато отново огладнее, ще се нагости с разсъждения за вътрешната си сила, вместо с бисквити. Престана да обвинява мъжа и децата си, че се отнасят зле с нея и я подтикват да преяжда, и започна да разбира, че през всички тези години се е правела на мъченица, като фактически ги е карала да я използват. Когато започна да изисква от тях да се отнасят добре с нея, Барбара откри, че близките й с готовност се отнасят добре с нея и вместо да търси утеха в храната, намери удовлетворение в отношения, основаващи се на взаимно уважение и обич.
Барбара дори реши да прекарва по-малко време с майка си, която бе започнала да вижда като виновницата, която управлява и проваля живота й със свръхвисоки дози храна. Барбара осъзна, че майка й не я ръководи, че може да я вижда само когато пожелае - а не когато майка й желае - и че може да не яде парчето шоколадова торта само защото майка й е казала да го изяде. И тогава срещите с майка й започнаха да й доставят удоволствие, а не да й тежат.
Накрая Барбара разбра, че психотерапията няма нищо общо със силите извън нея. Аз не бях в състояние да я променя. Тя сама трябваше да направи това. Нужно бе време, но постепенно и с усилия Барбара замени своите външни „би трябвало“ с вътрешни стандарти, които бяха нейни собствени. Сега тя е не само по-слаба, но и по-щастлива. Знае, че не мъжът и децата й, не майка й или звездите я правят щастлива, а че щастието е в нея, в това, че е господар на себе си.
Фаталистите, детерминистите и хората, които вярват в късмета, са във външната група. Ако смятате, че животът ви е предначертан и трябва само да следвате определените пътища, много е вероятно да сте натоварен с всички „би трябвало“, които ще ви карат да следвате картата на този път. Никога няма да се осъществите, ако позволявате да ви ръководят външни сили. Ефективността не предполага премахването на всички проблеми от живота ви, а преместването на локализацията на контрола отвън навътре. По този начин ще поемете отговорността за всички свои емоционални преживявания. Вие не сте робот и не прекарвайте живота си в лабиринт, изпълнен с чужди правила и разпоредби, които за вас са направо безсмислени. Можете да разгледате „правилата“ по-строго и да се опитате да поемете известен контрол над собствените си мисли, чувства и поведение.
Хвърляне на вина и преклонение пред кумири - две крайности на едно и също поведение, насочено навън
Хвърлянето на вина е полезно действие, което можете да прилагате винаги, когато искате да се изплъзнете от отговорност за нещо в живота си. То е убежището за насочения навън човек.
Всяко хвърляне на вина е пропиляно време. Колкото и грешки да намирате у някого и колкото и голяма вина да му хвърляте, това не ще ви промени. Вината само отмества фокуса от вас, когато търсите външни причини за мъката и фрустрацията си. Самото хвърляне на вина е безразсъдство. Дори да има някакъв ефект, той няма да е върху вас. Като обвинявате някого, вие само го карате да се чувства виновен за нещо, но няма да успеете да промените в себе си нищо от това, което ви прави нещастен. Може да успеете да не мислите за него, но не и да го промените.
Склонността да премествате фокуса върху другите може да отиде в другата крайност, където се проявява като преклонение пред „герои“. В този случай вие може да започнете да определяте ценностите си, като гледате другите. Ако еди-кой си го прави, аз също трябва да го правя. Преклонението пред другите е форма на самоотхвърляне. То издига другите над самия вас и свързва самоосъществяването ви с нещо, което е извън вас. Няма нищо пораженско в това да се преценяват другите и техните постижения. То става слабо място обаче, когато човек започне да моделира поведението си по техните стандарти.
Всички ваши идоли са хора. Човешки същества. Всеки ден правят това, което правите и вие. Сърби ги, където и вас ви сърби, сутрин дъхът им е неприятен, както и вашият. Усилията ви отиват напразно. Нито един от големите „кумири“ в живота ви не ви е научил на нещо. А и те в никакъв случай не са подобри от вас. Политици, актьори, спортисти, рок-звезди, шефът ви, психотерапевтът ви, учителят ви, брачният ви партньор или който и да е друг са само изкусни в това, с което се занимават - нищо повече. Ако ги превърнете в свои „герои“ и ги издигнете по-високо от себе си, попадате във външната група и приписвате на другите заслугата за положителните си чувства.
Ако едната крайност е хвърлянето на вина, а другата - преклонението пред кумири, вие сте в някоя точка върху тази „права на отнасянето към другите“. Ако обяснението за това, как би трябвало да се чувствате или какво би трябвало да правите, търсите извън себе си, то вие се държите като глупак. Първата крачка към преодоляването на това слабо място ще направите, като започнете да приписвате заслуги на себе си и да поемате отговорности за себе си. Бъдете кумир на самия себе си. Когато се избавите от поведението, свързано с хвърлянето на вина и с преклонението пред „герои“, вие ще преминете от външната към вътрешната страна на сметководната книга. От вътрешната страна няма всеобщи „би трябвало“ - нито за вас, нито за другите.
От: „Вашите слаби места“, Уейн Дайър, изд. „Кибеа“, 2011 г.
Картина: Two Attorneys, ca. 1855-57 by Honore Daumier; chinaoilpaintinggallery
