„Човек, който е способен да фокусира мислите и надеждите си върху нещо по-голямо от него самия, може да постигне известен покой дори сред обичайните житейски проблеми, което е непостижимо за завършения егоист.“
Умора
Умората бива различни видове, някои от които много по-сериозна пречка за щастието в сравнение с други. Чисто физическата умора, при условие че не е прекомерна, има общо, ако не е и причина за щастие; тя води до здрав сън и добър апетит и придава вкус на удоволствията, които са възможни през ваканциите. Но стане ли прекалена, тя се превръща в гибелно зло. Селските жени във всички, освен в най-напредналите общности, на трийсет са вече стари, износени от прекомерен труд. В началния етап на индустриализацията децата са със забавен растеж и често биват убивани от преумора още в ранна възраст. Това продължава да се случва и досега в Китай и Япония, където индустриализацията е още в ранен етап; до известна степен същото се наблюдава и в южните щати на САЩ. Физическият труд отвъд определени граници е жестоко изтезание и много често стига толкова далеч, че прави живота почти непоносим. В най-развитите части на съвременния свят обаче физическата умора е значително намалена чрез подобряване на индустриалните условия. Видът умора, който в днешно време представлява най-сериозна опасност в напредналите общества, е нервната умора. Колкото и да е странно, този вид умора е най-силно изразен сред състоятелните слоеве и много по-рядко се среща сред наемните работници, отколкото при бизнесмените и хората на умствения труд.
Спасението от нервната умора в съвременния живот е много трудно нещо. Първо на първо, през целия работен ден, а още повече във времето, докато пътува между работата и дома, градският работник е изложен на шум – вярно, той се е научил да не го чува съзнателно през повечето време, но това така или иначе го изморява, главно поради подсъзнателното усилие да не го чува. Друго нещо, което ни причинява умора, макар и да не го осъзнаваме, е постоянното присъствие на непознати. Природният инстинкт на човека, както и на останалите животни, е да проучва всеки непознат от собствения си вид, за да прецени дали да се държи с него добронамерено или враждебно. На пътуващите в метрото през пиковите часове се налага да потискат този инстинкт и резултатът от това е, че изпитват общ дифузен гняв срещу всички непознати, с които са доведени до този принудителен контакт. После идва бързането да се хване сутрешният влак и последвалата от това диспепсия. Следователно, докато стигне до офиса за началото на работния ден, чиновникът е вече с изопнати нерви и е склонен да гледа на човешката раса като на напаст. Работодателят, който пристига в същото настроение, изобщо не помага за разсейването на тази напрегнатост у подчинения. Страхът от уволнение му налага уважително поведение към началника, но това неестествено държание само допринася за нервното напрежение. Ако поне веднъж седмично на служителите беше позволено да натрият носа на шефа или по друг начин да покажат какво мислят за него, нервното напрежение би спаднало, но за работодателя, който също си има проблеми, това не би поправило нещата. Какъвто е страхът от уволнение за служителя, такъв е и страхът от фалит за работодателя. Вярно, някои са достатъчно издигнати в йерархията, за да надмогнат този страх, но за постигането на толкова висока позиция обикновено е трябвало да прекарат години в напрегната надпревара, през което време се е налагало непрекъснато да са в течение на случващото се във всички точки на света и постоянно да осуетяват машинациите на своите конкуренти. Резултатът от всичко това е, че когато дойде истинският успех, човек вече е нервна развалина, дотолкова свикнал с постоянната тревога и напрежение, че не може да се отърси от тях даже когато причините вече са отпаднали. Вярно, има ги и синовете на богатите, но те обикновено успяват да си създадат тревоги, подобни на тези, които биха преживявали, ако не се бяха родили богати. С рискованите си финансови операции или залагането на хазарт те предизвикват недоволството на своите бащи; съкращавайки времето за сън заради забавления изтощават физиката си; и когато дойде време да уседнат, тези хора са също толкова неспособни да изпитат щастие, колкото и бащите им преди тях. Волно или неволно, по собствен избор или по принуда, повечето ни съвременници водят пагубен за нервите живот и постоянно са твърде уморени, за да могат да изпитат каквато и да е наслада без помощта на алкохол.
Но нека оставим настрана тези богати мъже, които са просто глупци, и да разгледаме обикновения случай на онези, чиято умора е породена от тежкия труд за изкарване на препитанието. В тези случаи умората до голяма степен се дължи на безпокойство, а безпокойството може да се предотврати чрез по-добра житейска философия и малко повече умствена дисциплина. Повечето мъже и жени имат съвсем незадоволителен контрол върху мислите си. С това искам да кажа, че не могат да престанат да разсъждават по тревожни теми, дори когато не могат да предприемат никакви ефективни действия спрямо тях. Мъжете пренасят свързаните с бизнеса тревоги и в леглото през нощните часове; вместо да се заредят със свежи сили, за да се справят с предизвикателствата на утрешния ден, те отново и отново прехвърлят в ума си проблемите, които в дадения момент с нищо не могат да променят, размишляват върху тях, но не по начин, който би довел до благоразумна линия на поведение на следващия ден, а по онзи налуден начин, характерен за безпокойните размишления при безсъние. Част от тази среднощна налудност ги преследва и на сутринта, замъглява преценката им, разваля им настроението и прави всяко препятствие вбесяващо. Мъдрият човек мисли за своите проблеми единствено тогава, когато има смисъл; през останалото време умът му е зает с друго или пък, ако е нощем, изобщо не мисли. Далеч съм от мисълта, че това е постижимо във времена на голяма криза, когато например човек е заплашен от разруха или има сериозни основания да подозира жена си в изневяра; то е по силите само на изключително дисциплинирани умове, способни да изключат от съзнанието си неприятностите в момент, когато по въпроса не може нищо да се направи. Но е напълно възможно да изключим обичайните проблеми на тривиалното всекидневие, освен докато не ги разрешаваме. Удивително е до каква степен могат да бъдат подкрепени щастието и ефективността чрез култивиране на един методичен ум, който мисли адекватно по даден въпрос в точното време, а не неадекватно през цялото време. Когато трябва да се вземе трудно или притеснително решение, щом бъдат налични всички данни по въпроса, обмислете го възможно най-добре и вземете решение; а след като веднъж сте взели решение, не го преразглеждайте, освен ако не ви стане известен нов факт. Няма по-изтощително нещо от нерешителността и нищо не е толкова безсмислено.
Голяма част от притесненията биха могли да бъдат намалени чрез осъзнаване маловажността на проблема, довел до безпокойството. Навремето доста често изнасях публични сказки; отначало аудиторията ме ужасяваше и заради нервността си говорех много зле; ораторството ме плашеше до такава степен, че всеки път се надявах да си счупя крак, за да не се налага да произнасям реч, а когато най-накрая всичко приключеше, се чувствах изтощен от нервното напрежение. Постепенно обаче си наложих да мисля, че е без значение дали говоря добре, или зле – Вселената щеше да си остане същата и в двата случая. Открих, че колкото по-малко ме е грижа дали говоря добре, толкова по-малко зле говоря и постепенно нервното напрежение намаля до почти пълно изчезване. По този начин може да се справите с голяма част от нервната умора. Нашите действия не са толкова важни, колкото сме склонни да предполагаме; в крайна сметка успехите и неуспехите ни не са от съществено значение. Дори големите скърби могат да се преживеят; проблеми, за които сме мислели, че ще ни лишат от щастие до живот, с течение на времето избледняват, докато накрая идва момент, когато ни е почти невъзможно да си ги спомним в тяхната острота и болезненост. Но над всички тези егоцентрични съображения стои фактът, че ничие его не представлява особено голям дял от света. Човек, който е способен да фокусира мислите и надеждите си върху нещо по-голямо от него самия, може да постигне известен покой дори сред обичайните житейски проблеми, което е непостижимо за завършения егоист.
Онова, което би могло да се нарече хигиена на нервната система, е твърде слабо проучено. Вярно, индустриалната психология има сериозни изследвания върху умората и чрез задълбочена и съвестна статистика доказа, че ако достатъчно дълго време вършите нещо, в крайна сметка ще се уморите – резултат, който би могъл да се предположи и без толкова гръмко научно парадиране. Психолозите, които изследват умората, основно се занимават с мускулната умора, макар да има и определен брой изследвания върху умората при учащите се. Нито едно от тях обаче не засяга важния проблем. В съвременния живот същественият вид умора винаги е от емоционално естество; чисто интелектуалната умора, също както и чисто мускулната умора, произвежда собственото си лекарство чрез съня. Всеки човек, който трябва да свърши голямо количество интелектуална, лишена от емоции работа – да речем сложни изчисления, – чрез сън ще преодолее натрупаната през деня умора. Вредите, приписвани на преумората, едва ли се дължат на нея, а са причинени по-скоро от някакъв вид тревога и безпокойство. Проблемът с емоционалната умора се състои в това, че тя пречи на почивката. Колкото по-уморен става човек, толкова му е по-невъзможно да спре. Един от признаците за приближаването на нервен срив е убеждението, че работата на дадения човек е ужасно важна и ако той си вземе почивка, това ще доведе до всякакъв вид бедствия. Ако бях лекар, щях да предписвам ваканция на всеки пациент, който счита работата си за извънредно важна. Във всеки един от случаите, с които лично съм запознат, нервният срив, приписван на работата, всъщност е причинен от някакъв емоционален проблем, който пациентът иска да избегне, като се претоварва с работа. Той не иска да отдъхне, защото ако го направи, вече няма да има какво да го отвлича от мислите за неговото нещастие, независимо от какво е породено то. Проблемът, естествено, може да бъде и страх от фалит; в този случай работата е директно свързана с безпокойството, но дори тогава притеснението вероятно ще накара човек да работи толкова дълго, че преценката му ще се замъгли и фалитът ще дойде по-скоро, отколкото ако беше работил по-малко. Във всеки случай именно емоционалната тревожност, не самата работа, е причина за нервния срив.
От: „Покоряване на щастието“, Бъртранд Ръсел, изд. „Сиела“ 2021 г.
Снимка: Bertrand Russell (1872-1970)
