„От един човек могат да се изискват неща само съобразно силата, с която той разполага, за да ги осъществи.“
Отделяне на себе си от себе си
28 февруари, 1923 г., Приоре
Докато човек не отдели себе си от себе си, той не може да постигне нищо и никой не може да му помогне. Да управляваш себе си е много трудно - това е проблем на бъдещето; той изисква много сила и работа. Но това първо нещо, да отделиш себе си от себе си не изисква много сила, а има нужда само от желание, сериозно желание, желание на възрастен човек. Ако човек не може да направи това, то показва, че му липсва желанието на възрастния човек.
Нашият ум, нашето мислене, няма нищо общо с нас, с нашата същност - никаква връзка, никаква зависимост. Умът ни живее сам по себе си и същността ни живее сама по себе си. Когато кажем „да отделиш себе си от себе си“, това означава, че умът трябва да се разграничи от същността. Нашата слаба същност може във всеки момент да се промени, тъй като е зависима от много влияния: от храната, от обкръжението ни, от времето, от атмосферните условия, и от множество други причини. Но умът е зависим от много малко влияния и затова така може с малко усилия да се държи в желаната посока. Всеки слаб човек може да даде на ума си желаната посока. Но човек няма власт над своята същност; да дадеш посока на същността си и да я накараш да я поддържа, се изисква голяма сила. (Тяло и същност са един и същи дявол.) Същността на човека не зависи от него: тя може да е с добър или зъл нрав, раздразнителна, весела или тъжна, темпераментна или кротка. Всички тези реакции могат да се случат независимо от него. Само защото е ял нещо, което е произвело този ефект, човек може да си има неприятности.
Ако човек няма някакви специални постижения, нищо не може да се иска от него. Следователно не може да се очаква от него повече, отколкото той има. От чисто практическа гледна точка, човек определено не е отговорен в това отношение; не е негова грешката, че той е това, което е. Тъй че аз взимам предвид този факт, защото знам, че не можете да очаквате от слаб човек нещо, което изисква сила. От един човек могат да се изискват неща само съобразно силата, с която той разполага, за да ги осъществи.
Естествено повечето от присъстващите хора са тук, защото нямат тази сила и са дошли, за да я придобият. Това означава, че те желаят да са силни, така че от тях сила не може да се очаква. Говорейки за ума, аз знам, че всеки от вас има достатъчно сила, всеки от вас може да има силата и способността да действа не така, както действа сега.
Умът е способен да функционира независимо, но е способен също и да се идентифицира със същността, да се превръща във функция на същността. При мнозинството от тези, които присъстват тук, умът не се опитва да бъде независим, а е просто една функция.
Повтарям, всеки възрастен човек може да постигне това; всеки, който има сериозно желание, може да го направи. Но никой не се опитва.
И така въпреки факта, че те са от толкова време тук, дори въпреки желанието, което са имали в продължение на толкова дълго време преди да дойдат тук, те все още стоят на ниво, по-ниско от това на стопанина, т. е. на нивото на човек, който никога не е имал намерението да направи нещо.
Ще повторя отново: в момента ние не можем да контролираме своите състояния, значи това не може да се изисква от нас. Но когато придобием тази способност, ще ни се предявят и съответните изисквания.
За да разберете по-добре какво искам да кажа, ще ви дам един пример: в момента, намирайки се в спокойно състояние, без да реагирам на някой или на нещо, аз решавам да си поставя за задача установяването на добри отношения с господин Б., защото се нуждая от него за целите на бизнеса и мога да извърша това, което искам, само с негова помощ. Но аз не харесвам господин Б., защото той е много противен човек. Той нищо не разбира. Той е дръвник. Той е гнусен и всичко, каквото ви дойде на ум. Така съм устроен, че тези черти на характера ми влияят. Дразня се дори само ако ме погледне. Когато говори глупости, направо съм извън себе си. Аз съм просто един човек, така че съм слаб, и не мога да убедя себе си, че не бива да се дразня - и ще продължавам да се дразня.
Все пак мога да се контролирам в зависимост от това колко сериозно е желанието ми да постигна чрез него целта, която искам да постигна. Ако се придържам към тази цел, към това желание, ще мога да я постигна. Без значение колко съм раздразнен, това състояние на желаене ще стои в ума ми. Без значение колко съм бесен, колко съм извън себе си, в едно ъгълче на ума си все още ще си спомням задачата, която съм си поставил. Умът ми не е в състояние да ме въздържи от нищо, не може да ме накара да чувствам това или онова към него, но е в състояние да си спомни. Аз си казвам: „Ти имаш нужда от него, затова недей да му се сърдиш или да си груб с него.“ Може дори да се случи да поискам да го напсувам или да го ударя, но умът ми ще продължи да ме подръпва за ръкава, напомняйки ми, че не трябва да правя така. Но умът е безсилен да направи нещо.
Точно това е, което може да направи всеки, който има сериозно желание да не се идентифицира със своята същност. Това се има предвид под „отделяне на ума от същността.“
А какво става, когато умът се превърне просто в една функция? Ако съм раздразнен, ако си изпусна нервите, ще започна да мисля, или по-скоро „той“ ще мисли в съответствие с това раздразнение, и аз ще виждам всичко в светлината на раздразнението. Да върви по дяволите!
Затова казвам, че този проблем винаги ще присъства в ума на сериозния човек - простия, обикновен човек, който няма никакви изключителни сили, но който е възрастен - без значение какви решения взима, какви проблеми си е поставил за разрешаване. Дори и да не успее да постигне това на практика, той винаги ще си го държи в ума. Дори и да е повлиян от други съображения, умът му няма да забрави проблема, който той си е поставил. Той е длъжен и ще се стреми, ако е искрен, да го изпълни, защото е възрастен човек.
Никой не може да му помогне в това спомняне, в това отделяне на себе си от себе си. Човек трябва да направи това сам. Едва тогава, от момента, когато е постигнал това отделяне, може да му помогне друг човек.
Вероятно на лекциите сте чули неща, казани по повод на това какво желае човек. За повечето от тези, които са тук сега, мога да кажа, че те не знаят какво искат, не знаят защо са в нашия институт. Те нямат някакво основно желание. Във всеки момент всеки от тях иска нещо, но това в него, което иска, е „той“.
Току-що ви дадох като пример желанието ми да взема назаем пари от г-н Б. Мога да получа каквото искам само ако направя това желание основното, главното нещо, което искам. И така, ако всеки от вас иска нещо и ако институтът знае какво иска той, институтът ще е в състояние да помогне. Но ако човек има милион желания и нито едно не е доминиращо, то нито едно от тях няма да се осъществи, защото за да се даде едно нещо, има нужда от години, а какво остава за милион неща... Вярно е, че не е лесно да искаш, но умът трябва винаги да помни какво иска.
Единствената разлика между детето и възрастния е в ума. Там са всички слабости, като се започне с глада, с чувствителността, с наивността - без разлика. В детето и във възрастния има едни и същи неща: любов, омраза, всичко. Функциите са едни и същи, възприемчивостта е една и съща, те по един и същи начин реагират, по един и същи начин се поддават на въображаеми страхове. С една дума, няма разлика. Единствената разлика е в ума: ние имаме повече материал, повече логика от едно дете.
Сега отново като пример: А. ме поглежда и ме нарича глупак. Аз побеснявам и се нахвърлям върху него. Едно дете би направило същото. Но възрастният човек, който е просто ядосан, няма да го удари; ще се въздържи. Тъй като ако го удари, полицията ще пристигне, а той се страхува от това какво ще кажат хората. Те могат да кажат: „Какъв необуздан човек!“ Или пък ще се въздържа от страх да не би утре той да побегне от мен, а аз се нуждая от него за своята работа. Накратко, има хиляди мисли, които могат да ме спрат или да не успеят да ме спрат. Но все пак тези мисли ще присъстват.
Детето няма логика, няма материал, поради което единствената му функция е умът. Умът му няма да спре да мисли - при него ще бъде „той мисли“, но това „той“, което мисли, ще бъде оцветено от омраза, а това означава идентификация.
Между децата и възрастните няма някакво определено степенуване. Преживените години не означават зрелост. Човек може да доживее до сто години и пак да си остане дете; той може да израсне висок на ръст и пак да си е дете, ако под „дете“ разбираме човек, който няма в ума си независима логика. Човек може да бъде наречен „възрастен“ само от този момент нататък, в който умът му е придобил това качество. Така че от тази гледна точка може да се каже, че институтът е единствено за възрастни хора. Само един възрастен човек може да придобие някаква полза от него. Едно момче или момиче на осем години може да е възрастно, а един човек на шейсетгодишна възраст може да е дете. Институтът не може да направи хората възрастни; те трябва да бъдат възрастни, преди да дойдат в института. Тези, които са в института, трябва да са възрастни, и под това аз разбирам възрастни не по отношение на тяхната същност, а по отношение на техния ум.
Из: „Картини от реалния свят“, Георгий Гурджиев, изд. „Гуторанов и син“, 2004 г.
Снимка: Георгий Иванович Гурджиев (1870-1949); russian7.ru
