„Негодуванието възниква, когато не се грижим за себе си. То е може би най-саморазрушителното усещане след вината. Би могло да се определи като раково заболяване на духа.“
♥ Имам всичко, което ми е нужно, защо тогава съм нещастен?
Необходимо е най-напред да изясним какво разбираме под „всичко“. Когато се задава този въпрос, „всичко“ неминуемо означава външните белези, които обществото според западния модел определя като важни. А всички тези външни белези са свързани със слабото его, това са нещата извън нас самите, които ни вдъхват уважение. Поради преходния си и временен характер те нямат отношение към вътрешния ни Аз, към тази част от нас, която е носител на себеуважението. Всичко е нищо, щом убягва от контрола ни и може да ни изостави всеки момент.
Външните фактори не удовлетворяват вътрешния Аз, нито детето в нас. Това са играчки, които бързо губят стойността си. Често откриваме, че действително е забавно и приятно, докато се опитваме да ги постигнем, ала веднъж получени, сякаш вече не изглеждат толкова ценни и ние се втурваме към нови миражи. Опияняващо е предизвикателството, а не самото притежание. При себеуважението е точно обратното. Предизвикателството е стимулиращо, но истинската радост идва след добиването. И колкото по-дълго храним себеуважение, толкова повече го ценим.
Външните блага, принадлежащи на слабото его, не са значими за вътрешния ни Аз и за детето в нас. Нито Азът, нито това мъничко същество желаят стоки вместо любов. Парадоксът е, че колкото по-щедро ги отрупваме, толкова повече Азът ни се губи, а детето в нас умира от глад. Моделът на действието придава голяма стойност на тези стоки и ни учи, че трябва да изпитваме задоволство от факта на преуспяването. Критерият са вещите - колкото повече преуспявате, толкова повече предмети притежавате. Материалните придобивки водят до пристрастяване и настъпва момент, когато трупането им не носи удовлетворение и всичко става незначително. Спомнете си за някои богати хора, които познавате, богати според западния модел. Колцина от тях се наслаждават на онова, което имат? Колцина могат да кажат: „Стига, достатъчно ми е“? Колко къщи, колко коли, колко дрехи са ни необходими, за да се чувстваме в съгласие със собствената си личност? Колко пари ни трябват, за да обичаме себе си? Западният модел отказва да отговори на тези въпроси. Всъщност, щом веднъж сме си ги задали, ние сме вече извън този модел. Очевидно той не съдържа отговорите.
А те са прости: не можете да си купите себеуважение. Не бихте могли да го добиете чрез вещи. И не е възможно да сте удовлетворени, ако го нямате. Притежаването на всичко, което ви е нужно, когато това „всичко“ се измерва с външни блага, обикновено ви прави цинични, критични и преситени. Нищо не изглежда по-тъжно от много богатото слабо его. Тези бедни души истински вярват в западния модел и действително не проумяват защо се чувстват нещастни. Стремят се да постигат още повече, поставят си все по-амбициозни цели, за да запазят нереалистичната представа за себе си и другите. Работят още по-трескаво и се чувстват значими. А когато най-накрая съзрат реалността - своята и на живота си, равносметката е съкрушителна.
Нелепо е да се търси нещо там, където не сте го изгубили. Престанете да дирите себеуважение в модела на слабото его. Ако имате „всичко“ и сте нещастни, защо не опитате нещо ново? Можете да се наслаждавате на играчките си, но при условие, че не изисквате от: тях онова, което не са в състояние да ви дадат. Забавлявайте се колкото искате, ала отделяйте време да работите върху себе си, изграждайки себеуважение. Не очаквайте от играчките си да пробудят съзнанието ви за вас самите, да ви дарят равновесие и усещане за собствената ви стойност. Помнете, че това са само играчки. Те не са вие. Вие и само вие сте отговорни за начина, по който се възприемате.
~ Негодуванието
Негодуванието покълва тогава, когато не си даваме достатъчно. Това означава, че даваме твърде много от себе си на другите и се чувстваме празни, самотни, така, сякаш са злоупотребили или са се възползвали от нас, и какво ли не още. Негодуванието не се определя буквално като чувство. То е чувство, вероятно гняв или тъга, което е било модифицирано или интелектуализирано от „мозъчния ни компютър“ и превърнато в онова, което наричаме негодувание. За да се справим по-лесно с него, трябва да стигнем до източника - лежащите в основата му чувства.
Негодуванието се появява, когато поднасяме „нечист“, обвързващ подарък. Даваме нещо - да речем, времето си, силите или може би вещ, - което не ни се иска да даваме, или го правим поради някаква причина, с цел да получим друго в замяна. Предполагаме, че подаръкът ни ще бъде възнаграден. Чакаме и когато това не става, изпитваме горчивина. Гневим се на себе си, че сме го дали, гневим се и на получателя. Възнаграждението не идва, живеем със своите очаквания и негодуваме. Бихме желали да си върнем подаръка обратно.
Негодуванието възниква, ако не се грижим за себе си. Припомнете си теорията за кутията с бисквитите: когато печете бисквити единствено за другите, ви изпълва негодувание, че те изяждат вашата дажба. Това не би се получило, ако задоволите собствените си нужди. Преди да поднесете подарък на някого, направете си на себе си. На първо място помислете за своите потребности и тогава даровете ви ще бъдат безкористни.
Негодуванието е може би най-саморазрушителното усещане след вината. Би могло да се определи като раково заболяване на духа. Почти невъзможно е да обичате или да желаете да общувате с някого, обзет от негодувание. То е самата противоположност на отговорността. Означава да очакваме друг да познава нуждите ни, да предприеме нещо, за да ги удовлетвори, и да се погрижи за нас. А когато човекът насреща не прави това, защото не би могъл, се надига негодуванието, за да бъде прехвърлена вината.
Представете си го като болезнено пристрастяване. Всичко, което сме, и всичко, от което се нуждаем, се пренася върху други. Вече не сме отговорни за начина, по който се чувстваме. Отговорността е извън нас. Превърнали сме се в мъченици, защото даваме, и то на другите, а никой не ни отвръща със същото. Пристрастеният очаква някой да му даде успокоителното. Смята, че има право да се гневи, ако спасителната доза закъснее. Също и да обвинява външния свят за своите проблеми. Той е истински егоцентрик. Когато изпитваме негодувание, ние се държим като пристрастени. Отказваме да поемем отговорност за собственото си поведение. Подаръците, които поднасяме на другите, са твърде скъпи. Те са манипулативни и изискват много повече в замяна.
Ако сте обзети от негодувание, започнете промяната, като съсредоточите вниманието си върху вашите нужди, а не върху онова, което давате. Погрижете се за себе си. Опитайте да спрете да се гневите на околните, че не съзнават потребностите ви и не ги удовлетворяват. Стига сте се грижили за другите. Престанете да сте съзависими. Потърсете помощ. Мислете за негодуванието си като за раково заболяване. Днес много от разновидностите на рака са лечими. Вашето негодувание - също. Кой би искал да страда от рак при положение, че може да е здрав? Бъдете готови да направите всичко необходимо, за да се освободите от чувството на негодувание. Ще трябва да опитате ново поведение, да се погрижите за себе си. Бихте го сторили, ако ви поставят диагноза рак; постарайте се да се отърсите от негодуванието. То разяжда душата ви и пречи да добиете себеуважение. Кому е нужно това?
Избрано от: „Джобен психотерапевт“, Сузана Макмахън, изд. „Колибри“, 2003 г.
Изображение: ‘A Piece of Yourself’, American Folk Art Museum
