Печална и суха като пустиня е земята без обич ♥ ДЕВА 

Георги ТОМАЛЕВСКИ и изящното му слово вплетено в „ Колелото на зодиака“

Човек на словото и духа, писател, физик, учител, деец на Македонската младежка тайна революционна организация. За големия наш есеист Георги Томалевски (1897-1988) духовното е сърцевината и върховна мярка за всички дела, а майсторското му перо разкрива по магичен начин битието на българина, неговото родолюбие и здрав мироглед. Творческият му талант остава неуморим почти седем десетилетия, през които са издадени над 25 негови творби – есета, исторически повести  и романи, новели, разкази, поеми, приказки… Завършил специалността „Физика, астрономия, метеорология“ в Софийския университет през 1923-та, година по-късно Томалевски, заедно със съмишленици от Бялото братство става съосновател на списание „Житно зърно“, чиято цел е да популяризира идеите на Петър Дънов. Тъкмо от съдбовната му среща с Учителя се раждат символичните сказания „По свещената пътека“, поемите в проза „Псалми за живия Бог“, есетата „Човек, природа и Бог“, „В лабиринта на  човешката душа“, както и поемите от „Колелото на зодиака“. Taзи мaлкa книжкa e ключ към душата нa аcтрологиятa и разкрива кaк изглeждa cвeтът от глeднaтa точкa нa 12 отрязъкa от Аcтрологичния кръг. Писателят и журналист Владимир Каперски пише за Томалевски: „Защото бе съвършен идеалист, бе чужд на всякакво наставническо тщеславие, у себе си бе слял възвишеността със смиреността. Обладаваше изключителна естетическа и философска изтънченост. Мистицизмът на артиста бе в сияен мир с рационализма на физика, мир, който даваше крила на всепроникващата му мисъл. Етиката и човещината му бяха така естествени, сякаш ги бе получил свише… Изкуството, говорейки за неговото вечно лутане, е път да се търси божественото в многообразните му проявления и лични разбирания. Човек не може да промени нищо към по-добро, ако не промени душата си, издигайки я и сливайки я с нравствените повели на всемирната промисъл. Изкушил ли се е в словото, трябва да дири неговата прелест и оплождащата му сила“.

(Melancholy, 1876, by Odilon Redon)

ДЕВА 

Печална и суха като пустиня е земята без обич. Водите шумят като плач, ридае късният вятър, а звездите във високото небе тръпнат замислени.

Забулена в тъмното наметало на нощта, една жена търси загубеното си дете. Кога ще дойде то отново в топлите й скути? До кога в неговите сълзи ще трептят светлините на безучастния град?

Ти чуваш ли го, Небесна Майко, когато то проплаква в съня си на стъпалата под каменния мост и чака една топла ръка да хване премръзналата му ръчица?

Колко е тъжна земята без обич! С тръни са задръстени пътищата от човек до човек, а сърцата се превръщат в ледени късове. 

Като малка мъждукаща светлинка у нас живее вярата, че твоето загубено дете ще се изправи като заякнала фиданка и върху чернозема на разораната нива ще хвърли златни семена, които бедните жътвари ще жънат с песни. 

Сега все още са замрежени в тъга очите ти, Небесна Майко, но скоро по лицето ти ще премине светла усмивка. Ще дойдат нови дни, защото дотегна на земята да живее без обич! 

Из „Колелото на зодиака“, Георги Томалевски, изд. Алфиола - Варна
Снимка: beinsadouno.com
Картина: Melancholy (1876) by Odilon Redon (1840-1916)

16496 Преглеждания
В този ред на мисли