„Отношението ми към смъртта остава непроменено – аз съм твърдо ”против!”, казва американският режисьор, който на 1-ви декември празнува 80 години и всяка есен представя нов филм. За живота и неговата диалектика, през извънредно забавния поглед на Уди Алън.

(Woody Allen by Platon, 2014)

Ех, да беше жив сега Дионис! Къде ли щеше да се храни?

Не е възможно да наблюдаваш обективно собствената си смърт и да си тананикаш шлагерче.

Вселената не е нищо друго освен блуждаеща идея на Божия ум – доста неприятна мисъл, особено ако току-що си направил първа вноска за къща.

Вечното небитие не би трябвало да те тревожи, ако си се облякъл подходящо за него.

Не стига, че няма Бог, ами я се опитай да намериш водопроводчик в почивен ден.

(Woody Allen, 1971)

Моята философия се роди и се разви по следния начин: съпругата ми настояваше да опитам първото в живота и собственоръчно направено суфле и без да иска, изпусна лъжичка от него върху стъпалото ми, при което няколко ситни костици ми се натрошиха. Дотърчаха доктори, направиха ми рентгенова снимка, прегледаха ме обстойно и ми наредиха един месец да не ставам от леглото. Докато лежах и се възстановявах, реших да изуча трудовете на някои от най-забележителните мислители на западната цивилизация – купчина книги, които си бях заделил точно за подобен случай. Не спазвах някакъв хронологичен ред, започнах с Киркекор и Сартър, а след това бързо минах към Спиноза, Хюм, Кафка и Камю. Изобщо не ми бе скучно, както се опасявах. По-скоро бях покорен от хъса, с който тези велики умове разнищваха без да им мигне окото морала, изкуството, етиката, живота и смъртта. Спомням си как реагирах на един характерен за Киркекор бисер: Отношение, което свързва себе си със самото себе си (или, иначе казано, със само себе си), се състои или от самото себе си, или от друго такова. Идеше ми да заплача при тази мисъл. Мама му стара, рекох си, какво нещо е да си мъдър! (Аз съм от онзи тип хора, които не могат да напишат две свързани изречения в свободно съчинение на тема „Посещение в зоопарка“.) Честно казано, нищо не разбрах от гореспоменатото умотворение, но какво от това, нали Киркекор си е направил кефа? Най-неочаквано ми хрумна, че съм роден за метафизик, хванах химикалката и започнах да записвам първите си размишления. Работата ми спореше и за има-няма два следобеда – с кратки прекъсвания за дрямка и закуска в леглото – завърших философския труд, който, надявам се, няма да види бял свят до смъртта ми или до 3000 г. (което от двете и да настъпи първо) и ще ми осигури по мое скромно мнение достойно място сред световните мислители от свръхтежка категория. Предлагам ви да вкусите малко от същината на интелектуалното съкровище, което оставям за вечността или поне докато дойде чистачката.

Критика на чистия ужас
При формулирането на всяка философия първата ни мисъл винаги трябва да бъде: Какво можем да знаем? Тоест какво сме сигурни, че знаем или без съмнение знаем, че сме знаели, ако изобщо е познаваемо. Или пък просто сме го забравили и ни е неудобно да говорим за него? Декарт е зачекнал този проблем, когато е казал: „Умът ми никога не може да опознае моето тяло, макар да се разбира прекрасно с краката ми“. В случая под „познаваемо“ разбирам не нещо, което може да се опознае чрез възприятията или посредством мисловната дейност, а по-скоро онова, за което може да се каже, че се знае или притежава качествата известност или познаваемост, или поне нещо, дето можеш да го речеш на познат.

Можем ли всъщност да „познаем“ Вселената? Мили Боже, че то в китайския квартал не можеш да се ориентираш, камо ли в това! Въпросът обаче е: Има ли нещо там? И защо? И трябва ли да вдигат такъв шум? В крайна сметка една от характерните черти на действителността е, че й липсва същност. Това не означава, че тя няма същност, а само че й липсва такава. (Действителността, за която говоря е същата, описана от Хобс, но малко по-малка.) Значи картезианската мъдрост „Мисля, следователно съществувам“ може да се изрази по-добре с „Ей, я виж, Една иде със саксофон!“. Следователно, за да познаем едно вещество или понятие, трябва да се съмняваме в него и така, съмнявайки се, да проумеем качествата, които то притежава в завършения си вид, а те наистина са „в самото нещо“ или „на самото нещо“, или на нещо или нищо. Ако това е ясно, можем засега да оставим настрана епистемологията.

Диалектиката на арпаджика като средство за лечение на херпес
Можем да кажем, че Вселената се състои от вещество, което ще наречем „атоми“ или пък „монади“. Демокрит говори за атоми. Лайбниц — за монади. Слава Богу, двамата никога не са се срещали, иначе щяха да влязат в доста скучен спор. Та тези „частици“ били задвижени по някаква причина или основен принцип, а най-вероятно нещо е паднало някъде. Проблемът е в това, че вече е много късно да се направи нещо, освен може би да се яде повече сурова риба. Това, разбира се, не обяснява защо душата е безсмъртна. Нито пък разкрива нещо за задгробния живот или защо чичо ми Сендър има чувството, че го преследват албанци. Причинната връзка между първия принцип (тоест Бог или силен вятър) и всяко телеологично понятие за съществуването (Съществуването) според Паскал е „толкова абсурдна, че дори не е забавна (Забавна)“.

Шопенхауер нарича това „воля“, но според диагнозата на личния му лекар ставало дума за сенна хрема. Това особено го тормозело през последните години от живота му. Но по-вероятно е черните му мисли да са били свързани със засилващите му се подозрения, че не е Моцарт.
От „My Philosophy”, 1971

(Francis Ford Cappola, Woody Allen and Martin Scorsese by Brian Hamill for New-York stories, 1989)

Снимки ~ theredlist.com