„На нас ни се струва, че е унизително занимание за човек да гледа такива филми. Те са предназначени за птичи мозъци, за тъпото едро рогато човечество, за камилската непретенциозност.“
През септември 1935 г. в качеството си на кореспондентите на в. „Правда“, Иля Илф и Евгений Петров пристигат в Америка. По това време президент на страната е Франклин Рузвелт, направил много за сближаването между САЩ и СССР. Това позволява на талантливите сатирици безпрепятствено да пътуват из щатите и отблизо да се запознаят с живота на хората от различни обществени прослойки. След три месеца и половина, Илф и Петров се завръщат в родината си, а от личните им впечатления се ражда колоритният пътепис „Едноетажна Америка“, публикуван през 1937 г.
Илья Ильф (Иехиел-Лейб бен Арьевич Файнзильберг; 1897-1937) и Евгений Петров (Евгений Петрович Катаев; 1902-1942)
Холивуд - Четири стандарта
Страшно е да се каже, но Холивуд, чиято слава стотици пъти е обиколила цял свят, Холивуд, за който за двадесет години са написани повече книги и статии, отколкото за двеста години за Шекспир, великият Холивуд, на чийто небосклон звездите изгряват и залязват милиони пъти по-бързо, отколкото за това разказват астрономите, Холивуд, за който мечтаят стотици хиляди девойки от всички краища на земното кълбо – този Холивуд е скучен, дяволски скучен. И ако прозявката в малкия американски град трае няколко секунди, тук тя продължава цяла минута. А понякога просто нямаш сили да затвориш уста. Седиш си тъй, зажумял от мъка и отворил уста като уловен лъв.
Холивуд е правилно планиран, отлично асфалтиран и прекрасно осветен град, в който живеят триста хиляди души. Всички тези триста хиляди или работят в кинопромишлеността, или обслужват онези, които работят в нея. Целият град е зает само с едно – да прави филми или както се изразяват в Холивуд – „да изстрелва“ филми. Пукотът на снимачния апарат много напомня пукота на картечница – оттук е дошъл и терминът „изстрелвам“. Цялото това почтено общество „изстрелва“ годишно около осемстотин филма. Цифрата е грандиозна, както и всички цифри в Америка.
Първата разходка по холивудските улици беше мъчителна за нас. Чудно нещо! Повечето от минувачите ни се струваха познати. Просто не можехме да се освободим от мисълта, че вече сме виждали някъде тези хора, познати сме с тях и нещо знаем за тях. А къде сме ги виждали и какво знаем – убийте ни, ако щете, нищо не можем да си спомним!
– Гледайте, гледайте – викахме си един на друг, – ей този със светлата шапка с модна тесничка кордела непременно сме го виждали. Тези нахални очи е невъзможно да се забравят! Къде ли сме го срещали?
Но след човека с нахалните очи вървяха още стотици хора – имаше старци, приличащи на композитори, които обаче фалшиво си подсвиркваха модната песенчица „Чикта чик“ от филма „Цилиндърът“, и старци, приличащи на банкери, но облечени като дребни вложители в банка, и младежи с най-обикновени кожени якета, но наподобяващи гангстери. Само момичетата изобщо бяха с еднакво лице и това лице ни беше мъчително, неприятно познато, както ни бяха познати физиономиите на младежите с гангстерски черти и почтените старци, нещо като банкери, композитори или бог знае какво. Накрая това стана непоносимо. И едва тогава ние съобразихме, че сме виждали всички тези хора във филмите, че всички те са актьори или статисти, хора от втори и трети план. Те не са толкова известни, че да се запомнят точно лицата и имената им, но в същото време в паметта е залегнал някакъв смътен спомен за тези хора.
…Над града светеше силно коледно слънце. Плътни черни сенки падаха върху асфалтовата земя. В холивудския климат има нещо неприятно. В слънцето няма нищо слънчево, то прилича на гореща луна, макар и да грее много силно. Във въздуха през цялото време се усеща някаква болезнена сухота, а миризмата на изгорял бензин, с която е напоен целият град, е непоносима.
Минахме под уличните лампи, на които бяха поставени изкуствени картонени елхи с електрически свещи. Тази декорация беше уредена от търговците по случай настъпването на Коледа. Коледата в Америка – това е голям и светъл празник на търговията и няма никаква връзка с религията. Това е грандиозна разпродажба на залежали стоки и въпреки липсата у нас на любов към бога, никак не можем да го обвиним в съучастие в това тъмно дело.
Но преди да разкажем за бога, за търговията и холивудския живот, трябва да поговорим за американското кино. Това е важен и интересен въпрос.
Ние, московските зрители, сме разглезени малко от американската кинематография. Онова, което идва в Москва и се показва на неголям брой киноспециалисти при нощните прегледи – е почти винаги най-хубавото, което е създадено в Холивуд.
Москва е гледала филми на Луи Майлстоун, Кинг Видор, Рубен Мамулян и Джон Форд, кинематографична Москва е гледала най-добрите филми на най-добрите режисьори. Московските зрители са се възхищавали от свинчетата, пингвините и мишките на Дисней, възхищавали са се от шедьоврите на Чаплин. Тези режисьори, с изключение на Чаплин, който пуска един филм на няколко години, правят по пет, осем, десет филма годишно. А както вече ни е известно, американците „изстрелват“ в годината по осемстотин филма. Естествено ние подозирахме, че останалите седемстотин и деветдесет филма не са бог знае какво съкровище. Но нали бяхме гледали хубави филми, а за лошите бяхме само чували. Заради това са такива тежки впечатленията от американската кинематография, когато се запознаваш с нея в родината й.
В Ню Йорк почти всяка вечер ходехме на кино. На път за Калифорния, спирайки в малки и големи градове, ходехме на кино вече не почти, а просто всяка вечер. В американските кина за един сеанс показват два големи филма, малка кинокомедия, един мултипликационен филм и няколко хроники, снимани от различни кинофирми. По този начин само големи филми ние видяхме повече от сто.
Кинорепортьорите в Америка дават най-последните новини, мултипликациите на Дисней са великолепни, между тях се срещат истински шедьоври, техниката на американското кино не се нуждае от похвали – на всички е известно, че тя стои на много високо равнище, — но така наречените „художествени“ филми просто плашат.
Всички тези филми са под равнището на човешкото достойнство. На нас ни се струва, че е унизително занимание за човек да гледа такива филми. Те са предназначени за птичи мозъци, за тъпото едро рогато човечество, за камилската непретенциозност. Камилата може цяла седмица да прекара без вода, известен сорт американски зрители може двадесет години наред да гледат безсмислени филми. Всяка вечер ние влизахме в салона на киното с някаква надежда, а излизахме с такова чувство, сякаш бяхме изяли омръзналата ни, известна във всичките й подробности закуска номер две. Впрочем на зрителите, най-обикновени американци – работници от гаражи, продавачки, собственици на търговски заведения, – тези филми се харесват. Отначало се учудвахме на това, после се огорчавахме, след това започвахме да си изясняваме как е станало такива филми да имат успех.
Онези осем или десет филма, които все пак са хубави, ние не можахме да видим през трите месеца ходене на кино. В това отношение петелът, който разравя известната купчина, беше по-щастлив от нас. Хубави филми ни показаха в Холивуд самите режисьори, като подбраха само няколко от стотиците филми за няколко години.
Има четири главни стандарта за филми: музикална комедия, историческа драма, филм от бандитския живот и филм с участието на прочут оперен певец. Всеки от тези стандарти има само един сюжет, който безкрайно и уморително се предава. От година на година американските зрители фактически гледат едно и също. Те така са свикнали с това, че ако им се поднесе филм с нов сюжет, май че ще заплачат като дете, на което са взели старата, съвсем изпокъсана вече, разцепена на две, но любима играчка.
Сюжетът на музикалната комедия се състои в това, че една бедна и красива девойка става звезда във вариете. При това тя се влюбва в директора на вариетето (красив млад човек). Все пак сюжетът не е чак толкова прост. Работата е там, че директорът се намира в лапите на друга танцьорка, също красива и дългокрака, но с отвратителен характер. Така че се набелязва даден род драма, колизия. Има и варианти. Вместо бедна девойка звезда става беден младеж, своего рода грозно патенце. Той се проявява заедно с другари, всички заедно представляват джаз-банд. Случва се и така, че звезди стават и млада девойка, и млад мъж. Разбира се, те се обичат. Обаче любовта заема само една пета част от филма, останалите четири пети са посветени на ревю. В продължение на час и половина се мяркат голи крака и звучи веселото мотивче на задължителната в такива случаи песничка. Ако за филма са разходвани много пари, тогава на зрителя показват крака, най-хубавите в света. Ако филмът е евтиничък, тогава и краката са по-лоши, не такива дълги и красиви. Това не засяга сюжета. Той и в двата случая не поразява със сложния си замисъл. Сюжетът се натъкмява за степ. Публиката обича танцовите степ-пиеси. Те имат касов успех.
В историческите драми събитията са най-различни, в зависимост от това, кой е главното действуващо лице. Те се делят на два вида: древни – гръко-римски, и по-съвременни – мускетарски. Ако във филма главен е Юлий Цезар или, да речем, Нума Помпилий, на бял свят се измъкват гръко-римски фибролитови доспехи и младите хора, които видяхме по холивудските улици, като бесни „се секат“ с дървени секири и мечове. Ако главното действуващо лице е Екатерина Втора или Мария Антоанета, или някаква върлинеста англичанка с кралска кръв, тогава това ще бъде вече мускетарски вид, тоест размахване на шапки, като се докосва подът с щраусовите пера, многократно дуелиране без особен повод за това, гонитба и преследване с широкозади кончета, а също така величествена, платоническа и скучна връзка на млад беден дворянин с императрицата или с кралицата, съпроводена със строго отмерени целувки (холивудската цензура разрешава само определен метраж целувки). Сюжетът на пиесата е такъв, какъвто бог дал. Ако бог нищо не е дал, играят и без сюжет. Сюжетът не е важен. Важни са дуелите, екзекуциите, пировете и битките.
Във филмите от бандитския живот героите от начало до край стрелят с автоматични пистолети, леки и дори тежки картечници. Често се уреждат преследвания с автомобили. (При това колите непременно се наклоняват на завоите, което тъкмо представлява главната художествена подробност на филма.) Такива филми изискват много участници. Десетки актьори изчезват от списъка на действуващите лица още в самото начало на пиесата. Тях ги убиват другите действуващи лица.
Казват, че тези филми много приличали на живота с тази само особеност, че истинските гангстери, които извършват нападения на банки и отвличат деца на милионери, не могат и да мечтаят за такива доходи, каквито донасят филмите от техния живот.
Най-после филм с участието на оперен певец. Тук вече, сами разбирате, няма място за никакво стеснение. Кой ще вземе да иска оперният певец да играе като Коклен стари? Да играе, той не може и даже не иска. Той иска да пее и това законно желание трябва да се задоволи, още повече че и зрителите искат прочутият певец да пее колкото може повече. По такъв начин и тук сюжетът няма значение. Обикновено се разиграва такава история. Беден млад човек (желателно е, разбира се, той да бъде красив, но тук вече се налага да се държи сметка за външните данни на дадения певец – шкембенце, торбички под очите, къси крачета) се учи да пее, но няма успех. Защо няма успех, не може да се разбере, защото в началото на своето обучение той пее така виртуозно, както и в зенита на своята слава. Но ето, появява се млада красива меценатка, която издига певеца. Той тутакси попада в „Метрополитен опера“ и върху него изведнъж се стоварва колосален, невероятен, изумителен, чудовищен и свръхестествен успех, такъв успех, какъвто не е сънувал дори Шаляпин през най-добрите си години. Вариант има само един: успех постига не певец, а певица, и тогава, съгласно шекспировските закони на драмата, ролята на меценат играе вече не жена, а богат привлекателен мъж. И двата варианта публиката приема с еднаква радост. Но главното са популярните арии, които се изпълняват с развитието на действието. Най-добре е, ако те бъдат от „Палячо“, „Бохеми“ или „Риголето“. Това харесва на публиката.
Във всичките четири стандарта се запазва единството на стила.
Каквото и да играе една холивудска актриса – възлюбена на кръстоносец, годеница на хугенот или съвременна американска девойка, – тя винаги има най-модна фризура. Хоризонталното трайно къдрене еднакво добре стои и на средновековната глава, и на хугенотската. Тук Холивуд няма да направи компромис. Всякаква отстъпка на историята – щом са секири, секири да са, щом са аркебузи, аркебузи да бъдат, заповядайте! Но къдриците трябва да бъдат направени така, както това се полага в хиляда деветстотин тридесет и пета година. Това харесва на публиката. Средни векове има много и не си струва заради тях да се сменява прическата. Но ако тя се промени в деветстотин тридесет и седма година, тогава прическите ще се правят по модата за тридесет и седма година.
Всички исторически драми представляват една и съща студена американска любов върху разнообразни фонове. Понякога на фона на завладяване гроба господен, понякога на фона на опожаряване на Рим от Нерон, понякога на фона на картонени скандинавски замъци.
…Културният американец не признава правото на родната кинематография да се нарича изкуство. Нещо повече: той ще ви каже, че американската кинематография е морална епидемия, не по-малко вредна и опасна от скарлатината и чумата. Всички прекрасни постижения на американската култура – училища, университети, литература, театър, — всичко това е угнетено, смазано от кинематографията. Можеш да бъдеш мило и умно момче, прекрасно да се учиш в училище, отлично да завършиш курса на университетските науки – и след няколко години редовно посещаване на кино да се превърнеш в идиот.
Всичко това ние почувствувахме още на път за Холивуд.
Когато след първата разходка се връщахме в нашия хотел (бяхме отседнали по странно стечение на обстоятелствата на булевард Холивуд в хотел „Холивуд“, който се намираше в град Холивуд – нищо по-холивудско вече не може да се измисли), спряхме се пред витрината на един зоологически магазин. Тук на постилка от ситно нарязани вестници играеха грозни и хубави кученца. Те се хвърляха върху стъклото, лаеха, боричкаха се, изобщо отдаваха се на малките си кучешки радости. В друга витрина стоеше в клетка мъничка маймуна с още по-мъничко новородено маймунче на ръце. Ако майката беше малко по-голяма от котка, то детето вече беше съвсем микроскопично, розово, голо, будещо жалост. Майката нежно лижеше малкото си, кърмеше го, милваше го по главата, не сваляше очи от него. На зрителите тя не обръщаше никакво внимание. Това беше въплъщение на майчинството.
При все това никога в живота си не сме виждали по-жестока карикатура на майчинската любов. Всичко приличаше толкова много на онова, което правят хората, и в същото време, кой знае защо, беше така неприятно, че малката тълпа, събрана пред витрината, не произнесе нито дума. На лицата на всички имаше странни, смутени усмивки.
Ние с мъка се откъснахме от маймунската витрина.
После си признахме един на друг, че като гледахме маймуната с малкото, помислихме за американската кинематография. Тя толкова прилича на истинско изкуство, колкото любовта на маймуната към рожбата й прилича на човешката. Много прилича и в същото време е непоносимо противна.
Със съкращения от: „Едноетажна Америка“, Иля Илф и Евгений Петров, Изд. „Народна култура“, 1969 г.
Снимка: Илья Ильф (Иехиел-Лейб бен Арьевич Файнзильберг; 1897-1937) и Евгений Петров (Евгений Петрович Катаев; 1902-1942), biographe.ru/
*Корицата на първото издание на „Едноетажна Америка“, 1937 г., ru.wikipedia.org/
