За любимата публика, актьорството и жената на своя живот Валя
Загубих си ключето от едно шкафче в моята гримьорна. И така си стои запечатано вече години. От време на време нещо отвътре ме човърка да разбия ключалката, но все отлагам, защото туй шкафче е моята кутия на пандора… Вътре е заключена една моя голяма вина. Но като събрах кураж да се изповядам, реших се на това и бликнаха, та се разпиляха по целия под стотици писма на мои почитатели, доброжелатели, радиослушатели – публика театрална, телевизионна, кинаджийска… Публика невръстна, тинейджърска, войнишка, пенсионерска… Събирал съм ги най-грижливо – първо в папки, после в чанти, сетне съм ги натъпквал едно по едно и накрая съм ударил ключа, защото така са препълнили шкафчето, че бравата не е можела да удържи вратичките незаключени. Всички пликове са акуратно разрязани, всички писма са внимателно прочетени и даже сортирани: за автограф, за рожден ден, за премиера и повечето с пожелание: ”Много искам да си пишем, чакам да ми отговориш!” Не чакай! Нали разбра – не съм по писането. Много ме гризе съвестта, чувствам се виновен, че не съм отговорил на нито едно писмо, а все си казвах: „Сега, да изкараме тази пиеса… Само да довършим този филм… Ха и това радиопредаване, и оная телевизионна програма… Веднъж да отскоча на гастрол до оня град… Може би като се върнем от турнето…. И сядам”.
Не седнах. Прощавайте, всички вие които години ми изпращахте писма и все още пишете, не губите надежда. Може би когато остарея, ще намеря свободно време… То пък не е една беля – аз най не обичам да имам свободно време! И правя - струвам, зает съм от тъмно до тъмно. Може би заради това не забелязвам остаряването… Валя и да го забелязва, мълчи си. Милата Валя, моята вярна, предана жена. Тя отдаде целия си живот на мен и моята професия. За да работя спокойно, за да имам всички условия за творчество, тя си остана вкъщи. Посвети се на домашната работа, на децата и на мен. Разбира се, много ми беше приятно и уютно – знам, че като се прибера, денем ли, нощем ли, ще намеря подреден дом, вкусна трапеза, нежна жена. Всичко това, което липсва на много мои колеги. И си свикнах да бъде така. И без това за нищо не ме бива в домакинството – Валя поправя бушони, пирони кове, деца гледа. От мен само някоя и друга болчица да я прониже – ха съм се загледал в някоя колежка, ха съм се поувлякъл – веднага се намират „бдителни”, които звънят по телефона, анонимки пращат, помагат „да се спаси” честта на семейството. Валя стоически понасяше такива инциденти и не ми е правила скандали, само и само да мога да си гледам работата. Даже напротив – ставаше още по-нежна и по-мила с мен. Понякога между другото ще каже: „Ти защо никога не ми говориш нежни думи?”
Ха сега де! Ами като не ми лежат на езика? Ако е в роля – ще излея водопад от такива думи. А в живота – не умея.
– Не умея бе, Валя! Пък и на сцената не ми се е случвало често. Като се погледна в огледалото – какъв любовник съм аз? На мен ми дай роля на някакъв чешит!
* Откъс от „Жив съм, ваш съм!”, Георги Калоянчев
