Белият Бим Черното ухо ♥ История за вярност

Назаем от киното

„Белият Бим Черното Ухо” е най-известното произведение на руския писател Гавриил Николаевич Троеполски. Повестта му е публикувана през 1971 г. в списание „Наш съвременник”, а през 1977-ма трогателната история на кучето Бим и неговия стопанин Иван Иванич, изгрява на големия екран, режисирана от Станислав Ростоцки. Главната роля е поверена на великолепния Вячеслав Тихонов, но истинският герой всъщност, е белият сетер с черно ухо Бим. През 1978 г. филмът печели наградата „Кристален глобус” на кинофестивала в Карлови Вари, а през 1979 г. е номиниран за „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм.

(Гавриил Николаевич Троепоольский)

Иван Иванич е увлечен по лова писател и журналист, бивш фронтовак. Един ден той вижда новородените сетери на свой приятел-ловджия , а единственото бяло кученце само се намъква в чантата му. Така започва историята на едно огромно приятелство между човек и куче, отървало се на косъм от злочестата съдба на нежелано пале с бяла окраска, посрамило породата си.

Снимките на филма протичат в Калуга. Режисьорът Станислав Ростоцки вижда в главната роля единствено актьора Вячеслав Тихонов, който по същото време се снима в знаменития сериал „17 мига от пролетта”. Три години Ростоцки отлага снимките на филма в очакване на Тихонов, който на драго сърце приема ролята.

В ролята на Бим участват две кучета. Първото се казва Степка, второто – Денди. Денди е дубльор и се снима в сцената, в която лапата на Бим е затисната от стрелката на жп линията и отчаяно гледа идващия към него влак. За Степка режисьорът споделя, че е толкова умен, че му се струва, че чете сценария. С екипа работи експертът-кинолог и дресьор на ловни кучета Виктор Сомов. Самият Тихонов споделя за своята работа: „Разполагах с много малко време, за да се сприятеля с кучето. И не просто да се сприятеля, но да направим така, че у зрителите да не остане никакво съмнение, че това е моето куче. Доста сложна задача, наистина. Кучето много тъгуваше по своя стопанин, който ни го даде за половин година. Всички много се стараехме в грижите за него – кой му носеше колбаси, кой други лакомства. Но това не беше правилно. Тук ни помогна най-вече любовта към животните. Идвайки на снимачната площадка, аз най-напред водех кучето на разходка. И не мина дълго време, преди Степка да почне да ме очаква с нетърпение. А когато започнаха самите снимки – той ме търсеше из цялото студио и винаги ме намираше. Във филма ясно се вижда, че Бим се отнася с мен като със стопанин, а в отделните кадри си давам вид, че не му обръщам внимание. Но знаех, че свия ли зад ъгъла, той веднага ще дотича след мен”.

През 1998 г. във Воронеж, родния град на писателя създал „Белият Бим Черното ухо”, е издигнат паметник на обичания от милиони деца и възрастни Бим, застанал на своя пост пред Кукления театър.

За вярното кучешко сърце, неочакваната раздяла и човешката жестокост, с цитати от повестта на Троеполски.

Белый Бим Черное Ухо (1976)

Какво ли друго можеше да прави едномесечно кутре, което още нищичко не разбира, а майка му все не идва въпреки всичките му жалби. Затова първите два дена то се опитваше да дава от време на време тъжни концерти. Наистина после заспиваше в ръцете на стопанина си, прегърнало шишенцето с мляко.

Но на четвъртия ден мъничкото взе да свиква с топлотата на човешките ръце. Кутретата започват много скоро да реагират на ласката. Името си още не знаеше, но след една седмица установи с положителност, че той е Бим.

Всъщност с тези разноцветни уши и с петънцата под големите умни тъмнокафяви очи муцунката на Бим ставаше дори по-симпатична, по-особена, може би даже по-умна или, как да кажа, по-философска, по-замислена, отколкото на обикновените кучета. Наистина всичко това не може даже да се нарече муцуна, а по-скоро кучешко лице. Но според законите на кинологията в конкретния случай белият цвят се смята за признак на израждане. Във всичко останало – красавец, но от гледна точка на стандартите за цвета на косъма той беше явно съмнителен и дори порочен. Да, такава беда беше сполетяла Бим.

Естествено, Бим не изпитваше вина, че се е родил такъв, защото и на кутретата природата не е дала правото, преди да се появят на бял свят, да си изберат родителите, на Бим не му беше дадено и да разсъждава по този въпрос. Той просто си живееше и сега-засега се радваше на живота.

(Вячеслав Тихонов, Белый Бим Черное ухо)

Бележки на стопанина

През последните месеци Бим влезе неусетно в моя живот и зае в него трайно място. С какво ме спечели? С доброта, безкрайно доверие и гальовност – чувства, на които никога не можеш да устоиш, ако не са примесени с подлизурство, което е в състояние да превърне по-късно всичко в лъжа – и добротата, и доверието, и гальовността. Страшно нещо е подлизурството. Да не ти се случва! Но засега Бим е мило мъничко кученце. Всичко в него ще зависи от мене, неговия стопанин.

Странно, сега и аз наблюдавам в себе си неща, които по-рано ги нямаше. Например, ако видя, картина, на която има куче, преди всичко обръщам внимание на цвета му и гледам дали е породисто. Защото ме тревожи въпросът: ще му дадат ли свидетелство?

Преди няколко дена ходих в музея на художествена изложба и вниманието ми веднага бе привлечено от картината на Д. Басано (XVI век) „Мойсей изсича вода от скалата“. На преден план е нарисувано куче – явно прототип на птичар, но с необичайна окраска: гърдите бели, а муцуната черна с бяла ивица по средата, ушите, и те черни, а носът пък бял, на лявата плешка черно петно, задните крака, и те черни. Измъчено, измършавяло, то жадно лочи дългоочакваната вода от човешка паница.

Друго куче, с дълга козина, и то с черни уши. Изнурено от жажда, то е сложило глава на коленете на стопанина си и смирено очаква водата.

До тях: питомно зайче, петел, отляво две агънца.

Какво е искал да каже художникът, като е нарисувал кучето на пръв план, между хората? Навярно е искал да каже, че още от дълбока древност хората са обичали кучетата, никога не са ги изоставяли, даже в нещастие, даже когато народът е бил застрашен от гибел, а кучетата са оставали предани и верни, готови да загинат заедно с човека.

Или може би художникът е нарисувал кучетата на пръв план като укор към хората за тяхното малодушие в нещастието, като символ на вярност, надежда и преданост? Всичко е възможно. То е било отдавна.

Картината на Д. Басано е отпреди повече от триста години. Нима черното и бялото у Бим идва от онези времена? Не може да бъде. Впрочем природата си е природа.

Бим вече знаеше с положителност: издраскаш ли по вратата, непременно ще ти отворят; та вратите са затова – всеки да може да влезе: помоли, и ще те пуснат. От кучешка гледна точка това беше вече твърдо убеждение.

Но Бим не знаеше, не знаеше и не можеше да знае колко разочарования и беди го очакват заради тази наивна доверчивост, не знаеше и не можеше да знае, че има врати, които не се отварят, колкото и да драскаш по тях.

И ето, пазачът разтвори широко вратата на фургона.

Иван Иванич се дръпна и се вцепени…

Бим лежеше с нос към вратата. Устните и бузата му бяха разкъсани от парчетата тенеке. Ноктите на предните лапи бяха окървавени.

Той беше драскал много дълго по последната врата. Беше драскал до последен дъх. Беше молил за толкова малко! Беше искал свобода и доверие – нищо повече. Иван Иванич сложи ръка върху главата на Бим – на своя верен, предан, любещ другар.

Запрехвърча рядък снежец. Две снежинки паднаха върху носа на Бим и… не се стопиха.

Валеше ситен снежец.

Тих.

Бял.

Студен сняг, който ще покрие земята до следващото, ежегодно повтарящо се начало на живота, до пролетта.

Един човек с коса, бяла като сняг, вървеше по побелелия от сняг пущинак. До него, хванати за ръце, две момченца отиваха да търсят своя общ приятел. Те имаха надежда.

Лъжата е понякога свята като истината. Така умиращият казва с усмивка на любимите си: „Вече ми е добре“. Така майката пее на безнадеждно болното дете весела песничка и му се усмихва.

А животът си тече. Тече, защото има надежда, без която отчаянието би убило живота.