В края на 20-те години на 20 век, Луис Бунюел и Салвадор Дали сътворяват филмите „Андалуското куче” (Un Chien Andalou, 1929) и „Златният век” (L'Age d'Or, 1930). Тяхната съвместна работа ражда златната класика на сюрреалистичното кино, а двамата велики испанци рушат правилата в изкуството с едно ярко художествено средство – скандала. В своята забележителна кариера Бунюел създава 35 филма, сред които „Ангелът унищожител” (1962), „Дневникът на една камериерка” (1964). Филмът с Катрин Деньов „Дневна красавица” е отличен със “Златен лъв” на кинофестивала във Венеция през 1967г., а режисьорът споделя: „Историята на „Дневна красавица” е историята на постепенното изгубване на нравствения ориентир.” През 1972 г. лентата „Дискретният чар на буржоазията” печели Оскар за чуждоезичен филм.
Portrait of Luis Buñuel (1900-1983) by Salvador Dali, 1924, Museo Reina Sofía
Преди да започнем да губим паметта си, макар и откъслечно, не можем да си дадем сметка, че тя всъщност е основата на целия ни живот. Живот без памет не би бил живот, също както интелект без възможност за изява не би бил интелект. Нашата памет е целостта ни, разумът на действията ни, чувствата ни. Без нея сме нищо.
Паметта непрекъснато е заливана от въображението и мечтанието и поради изкушението да вярваме в реалността на въображаемото ние превръщаме накрая лъжата в истина. Което впрочем не е от голямо значение, защото са еднакво изживени, еднакво лични.
Из „Последен дъх”
Неумолимата забрана – много пъти съм го повтарял – поражда чувство за грях, което може да бъде много сладостно.
Времето не променя нещата. Човек живее в себе си. Пътешествията не съществуват.
Из „Последен дъх”
Презирам педантизма и жаргона.
Възрастта е нещо, което няма значение, освен ако не сте кашкавал.
За да се достигне красотата, винаги са необходими три условия – надежда, борба и обладаване.
Из „Последен дъх”
Бог и Родина – безпогрешна двойка, чийто рекорд, що се отнася до гнет и пролята кръв, не може да бъде надминат от никого.
Слава богу, все още съм атеист.
Ако в тази минута някой ми докаже, че Бог, в цялото негово сияние, съществува, това не би променило нито един аспект от моето поведение.
Сюрреалистите ги беше малко грижа за това, че за да влязат в историята на литературата и живописта, най-напред трябваше да преправят света и да променят живота. И това беше най-важното и неосъществено тяхно желание.
Обичам маниите, понякога разказвам за някои от тях. Те помагат да живееш. Мъчно ми е за хората, които нямат такива.
Обичам точността – навярно това е мания. Не си спомням някога да съм закъснявал. Ако пристигна по-рано, разхождам се наоколо, докато не дойде минутата, в която трябва да почукам на вратата.
Бедните работници. Мамени и на всичко отгоре бити! Работата е проклятие, Сатурно! Долу работата, която трябва да вършиш, за да преживяваш. Тази работа не ни прави чест, както твърдят – тя само пълни търбусите на свините, които ни експлоатират. Затова пък онази, която вършиш за удоволствие и по призвание, облагородява човека. Би трябвало всички да могат да работят така. Виж ме: аз не работя. И да ме обесят, пак няма да работя. А виждаш, живея – живея зле, но без да работя.
От „Тристана”
Обичам севера, студа и дъжда. В този смисъл съм истински испанец. Роден в страна, където е много топло, не зная нищо по-хубаво от огромните влажни гори и мъглите.
Не обичам политиката. Вече четиридесет години нямам никакви илюзии. Повече не й вярвам.
Luis Buñuel by Man Ray, 1929
Luis Buñuel on the set of Tristana, 1970
Luis Buñuel and Catherine Deneuve on the set of Tristana, 1970
Luis Buñuel, late 1970s
Luis Buñuel and Edith Scob on the set of La Voie Lactée, 1969
Luis Bunuel, Michel Charrel and Catherine Deneuve on the set of Belle de jour, 1967
Luis Buñuel, Delphine Seyrig and Fernando Rey on the set of Le charme discret de la bourgeoisie, 1972
Luis Buñuel on the set of Tristana, 1970
Luis Buñuel by Jean-Claude Pierdet, 1960
Снимки: theredlist.com
Картина: museoreinasofia.es
