Всичко, което правим, оставя отпечатък върху нечий живот ~ Никълъс КЕЙДЖ

„Много тънка граница разделя истинския актьор от шизофреника.“

Никълъс Ким Копола, племенникът на Франсис Форд Копола никога не се възползва от роднинството с великия режисьор, а сам гради изключителната си кариера – кариера с обичайните за богатите и известните възходи и падения. Верен на собствената си индивидуалност и желание да бъде независим, променя фамилията си от Копола на Кейдж. Затова никой днес не го възприема като "племенникът".

Наполовина германец, наполовина италианец, Кейдж е 40-ти в класацията на сп. Импайър за "100-те филмови звезди на всички времена". Дейвид Линч го определя като "джаз музиканта в актьорството". Получава почетна титла Доктор по изящни изкуства от Калифорнийския щатски университет – Фулъртън. Бил е женен за дъщерята на Елвис – Лиса Мари Пресли, за актрисата Патриша Аркет, а понастоящем за Алис Ким, бивша сервитьорка.

Той е човекът, открил актьорския талант на китариста Джони Деп: "Спомням си, когато срещнах Джони Деп за първи път, беше китарист от Флорида и нямаше никаква идея, че ще стане актьор. Казах му "наистина мисля, че ти си актьор със способности" и то само след една игра Монополи. Изпратих го при моя агент и той начерта своята успешна кариера".

В Холивуд Никълъс Кейдж минава за абсолютен особняк, но синът му Уестън Кейдж, също актьор, казва за него: "Баща ми винаги ми казва да държа на думата си и да не продавам душата си. Гордея се с него и с това, че такъв човек изобщо съществува."

(Nicolas Cage for Life Magazine)

Внимавай да не изгубиш най-хубавото нещо в живота си, само защото не си сигурен.

Имам няколко кучета, но харесвам и влечугите, защото те сякаш ти казват: "Остави ме намира", "Стига си ме гледал", "Не ме пипай"... Понякога аз самият се чувствам точно така.

Не ми харесва перфектното. Просто хората сме такива – привлича ни конфликтът, драмата, начинът, по който един човек се променя. Никой не обича да гледа идеални герои.

Обичам да поемам рискове – както в кариерата, така и в личния си живот. Не се поддавам на страховете си. Това е най-добрата рецепта да живееш истински.

Колкото повече остарявам, толкова повече разбирам, че, за да си добър актьор, трябва да забравиш това, че си известен, че си успял. Всъщност, мисля, че това важи и за всяка друга професия.

Всичко, което правим, оставя отпечатък върху нечий живот.

Краят на света е в нашите ръце. И умове. Ние можем да се спасим. Или унищожим. И от нас зависи как ще подходим към тази отговорност.

Не можеш да правиш изборите в живота си, според това, което другите мислят за правилно. Трябва да се вслушваш в гласа на собствената си съвест.

Страстта за мен е много важна. Влагам страст във всяко нещо, което правя. Ако спреш да се наслаждаваш на нещата от живота, те очаква само едно – депресия. Мисля, че съм наследил това от баща си – той винаги се вълнуваше от нещо.

Плача много. Емоциите ми лесно излизат на повърхността. Но никога не пия успокояващи, дори и най-безобидни. Искам да изживявам всяко чувство, каквото и да е то, в пълния му спектър, защото това ми помага да съм по-добър актьор.

Едно от нещата, които ме успокояват, са високите скорости – тогава имам чувството, че светът около мен сякаш се забавя и това ми носи усещане за релакс.

Не ми харесва да го правя твърде лесно за хората и не искам да е лесно и за мен. Искам да опитам нещо необикновено. Чувствам се по-добре от лошите критики, защото така усещам, че съм ги засегнал на някакво ниво. Те може и да не разбират какво съм се опитал да направя, но по-важното е, че чувстват нещо...

Никога не съм правил нещо, в което не вярвам. Когато започвам нещо, го усещам в сърцето си. Понякога не съм сигурен какво ще стане накрая, но винаги се случва някаква магия и всичко се нарежда, както трябва.

Когато избирам ролите си, търся сценарий, в който мога да осъществя собствените си сюрреалистични стремежи или напротив, да поработя натуралистично.

Режисьорът може да бъде определен като добър, ако позволява на актьорите да предадат виждането си за нещата, които трябва да направи пред камерата. Добрият режисьор умее да поема рискове и да отстъпва.

За да бъдеш добър актьор, трябва да бъдеш нещо като престъпник, да имаш желание да нарушиш правилата, за да опиташ нещо ново.

Мен винаги нещо ме тегли да наруша правилата.

Пабло Пикасо казва, че "изкуството е лъжа, която казва истината". Какво ще стане, ако искате да кажете истината, без да лъжете?

Актьорите имаме възможност да използваме историите, които разказваме, за да лекуваме болката на хората. Това е огромна привилегия, но и огромна отговорност.

Трагичното кино е наистина страхотно. Такива филми карат хората да се замислят за смисъла на живота и им помага да анализират случващото се. Въпреки че, в същото време развлекателното кино се явява един вид изцеление. Това е мястото, където забравяш за проблемите си.

Ролите, които търся, са на герои, които едновременно те привличат и отблъскват, герои, които носят със себе си повече въпроси, отколкото отговори. Може би затова във всичките ми герои има доза лудост.

Не приемам нито критиката, нито похвалите твърде сериозно. Това е единственият начин да запазиш себе си, да останеш верен на себе си.

Ти избираш с кого да създадеш семейство. Може да избереш професор или банкер, или борсов посредник. Но може да избереш и просто някой, който наистина се интересува от теб, който те обича и иска да е с теб. Някой, който подкрепя мечтите ти и ти помага да успееш. Впрочем, удивително е да си женен за човек, който не иска да си има нищо общо с Холивуд. Удивително и освобождаващо.

Най-голямото предизвикателство като актьор (и не само) е да спечелиш едно дете. Винаги съм смятал, че ако с ролята си успееш да накараш едно дете да се усмихне, ако му вдъхнеш надежда, ако го развълнуваш, значи си се справил по най-добрия начин... Някои казват, че е трудно да работиш с деца. Аз ще ви кажа – прекрасно е! Те все още носят някаква магия в себе си, все още притежават въображение, което не е притъпено от опита и превръщането им във възрастни. Децата са изключително важни! Те са нашето бъдеще, нали?

Най-много от всичко досега ме е променил бащинството. И ме променя по прекрасен и вълнуващ начин.

Много хора ще се изненадат, но аз съм скучен и нормален. Какво правя ли? Чета книги. Карам детето си до училище. Обядвам с жена си. Прибирам детето си от училище. Прибирам се вкъщи...

Не си падам много по модерните технологии. Не използвам смартфон. Имам стар мобилен телефон, който отдавна вече не е на мода и съм напълно окей с това.

Ние (поне тези, които сме в САЩ), живеем в общество, обсебено от клюки. Всеки има камера в телефона си. Когато аз започвах, не беше възможно дори да си представиш подобно нещо. Ние се интересувахме единствено от актьорската игра – и зрителите, така поне ми се струва, също. Разбира се, и тогава имаше таблоиди, но сега всичко това се превърна в страховито снежно кълбо от клюки, слухове, мемове, реалити шоу… Истинско безумие! А имаше време, когато да бъдеш кинозвезда, означаваше нещо особено, имаше някаква тайна.

Бих искал да съм като Джеймс Дийн, като Марлон Брандо, бих искал да съм загадъчен. Ала сега това е все по-трудно и по-трудно. Не знам, навярно принадлежа към изчезващ вид, но няма да ме видите да се появя в интернет на всяка цена. Дори ако това означава се престана да бъда известен…

Не си представям да седя край басейна с маргарита в ръка, просто това не съм аз. Не живея на яхта, не летя с частни самолети. Обичам да съм сред хората. Това ми носи усещане за свързаност със света около мен... Самата дума „знаменитост” ме кара да настръхна. Аз съм тотална анти-знаменитост.

Знам какво искам да правя и го правя, но също така знам, че все още има много да уча. Все още се развивам. Все още съм изпълнен с неувереност в самия себе си.

Един от плюсовете на това да остаряваш, е, че си поставяш някои граници. Не само какво не трябва да правиш, а и какво не искаш да правиш.

Nicolas Cage for Life Magazine