„За да получиш нещо, първо трябва да дадеш.”
За филма, обвинен у нас в „липса на художественост” и предизвикал сълзи и аплодисменти в Кан – споделено от режисьора Николай Волев в автобиографичната му книга „Девствената проститутка” (Изд. „Колибри”)
Кой е най-яркият спомен от живота ти дотук?
Прожекцията на „Маргарит и Маргарита“ на Филмовия фестивал в Кан през май 1990-а.
– И какво чак толкова те впечатли?
– Претъпканият киносалон. Макар и приятно, бях доста изненадан, защото мой филм досега не беше показван на най-прочутия кинофестивал в света. В същото време болезнено съзнавах, че български филми попадаха от дъжд на вятър в полезрението на тукашните ценители на седмото изкуство, чийто вкус бе формиран от всепризнати майстори като Фелини, Бунюел, Реноар, Трюфо, Годар, Антониони, Куросава, Форман, Вайда, Копола, Кустурица, Алмодовар... Публиката в Кан беше всеизвестна със своята взискателност и аз се потях обилно в тъмнината на залата. Слава богу, до мен седеше операторът Радослав Спасов, който ми стискаше палци.
Още от самото начало на прожекцията почувствах, че зрителите реагират точно така, както бих искал. Сякаш не ставаше дума за съдбата на двама непокорни български младежи през последните години преди рухването на комунизма в Източна Европа, а за изпитанията пред младите бунтари навсякъде по света. Полека-лека смехът, предизвикан от безобразията в училището и семейния бит на героите, прерасна в някакво властно чувство, сграбчило хората в салона здраво за гърлото. Филмът свърши и музиката на Джордже Замфир отзвуча върху крайните надписи. Последва злокобна тишина. Запалиха светлините и аз забелязах, че всички седят като приковани към столовете. Тук-там прозвучаха плахи ръкопляскания и тогава, неочаквано и неудържимо, залата сякаш се взриви от овации. Радослав ме потупа по рамото – едновременно смаян, зарадван и леко жегнат от неподозирано възторжения прием на моя филм.
Селекционерът на Quinzaine des réalisateurs Пиер-Анри Дьоло се появи иззад кулисите и започна да ме търси с очи. Когато ме видя, той се спусна към мен, хвана ме за ръка и ме изведе на сцената. Сякаш по команда, публиката се изправи на крака. Бях виждал да правят това в чест на големи творци – като израз на преклонение пред дарбата им. Стана ми чудно защо и аз бях удостоен със същото. Та нали у нас филмът беше обвинен в „липса на художественост“. Изведнъж си дадох сметка, че фестивалната публика в Кан беше оценила в пълна мяра смелостта ми да разкажа за едни от най-отблъскващите прояви на комунистическата власт в България далеч преди да падне Берлинската стена, когато подобна дързост се наказваше сурово. В този момент Пиер-Анри ме вдигна на ръце и ръкоплясканията станаха двойно по-силни.
На следващия ден основаният от Жан-Пол Сартр вестник „Liberation“ – един от трите най-големи френски ежедневника, публикува на първата си страница похвален отзив за моя филм. Цялото преживяване ми се видя по-вълнуващо дори и от бягството ми в Англия през есента на 1968-а.
– Толкова лесно ли се превъзнасяш от овации?
– Бях по-скоро поласкан от гробното смълчаване, преди да избухнат – като поредното доказателство за истинността на онова находчиво твърдение: „Музиката не е в нотите, а в тишината помежду им“. Преди „Маргарит и Маргарита“ подобно въздействие върху публиката бе имал и документалният ми филм „Дом № 8“. Някои зрители бяха дотолкова потресени, че бягаха презглава след прожекцията. Една особено чувствителна дама ми разказа как изтичала в парка, завила главата си с палтото и плакала, докато ѝ олекне. Едва тогава проумях защо Гогол е бил толкова угнетен от възторжения прием на неговия „Ревизор“. Той се е надявал всички в залата да бъдат ужасени, отвратени от героите на пиесата, но вместо това хората викали „браво“ и „ура“. Възхищавали се на удивителното му умение да разкрива уродливостта на заобикалящата го действителност…
От „Девствената проститутка”, Николай Волев, Поредица „Амаркорд” на Изд. „Колибри”, 2018
* Ирини Жамбонас и Христо Шопов в кадри от филма „Маргарит и Маргарита”, 1989 г., режисьор Николай Волев - nikotheafilm.com
