На 31 октомври 1989 г. обичаният актьор се отправя към своята Небесната сцена.
За смъртта и забравата, споделено в компанията на близкия му приятел и колега Звезделин Минков.
***
… В една топла септемврийска вечер на 1983-та бяхме седнали на терасата на театър „София“ и наблюдавахме как децата тичат и се смеят по алеите на парка „Заимов“.
Жълто-кафявите листа на огромните дървета бавно се откъсваха и танцувайки ту наляво, ту надясно, тихо се приземяваха и заемаха своето място до стотиците техни събратя, които ги бяха изпреварили и прилежно ги чакаха долу, сякаш нарисувани от четката на някой талантлив художник.
Настроението на бате Жоро бе в унисон с есенната картина, която се стелеше пред очите ни. Той отпиваше от неизменното си питие, гледаше играещите деца и падащите листа и мълчеше. По едно време въздъхна:
– Не си ценим ние талантите тук, в нашата си България, бате… Не ги ценим… Тая година, в края на януари, се случих в Париж, когато съобщиха, че е починал Луи дьо Фюнес. Значи, той почина на 27-ми, а на следващия ден излезе специален вестник, посветен на живота и кариерата му. Цели 64 страници! Можеш ли да си го представиш това?! А?! Питам те, бе, можеш ли да си представиш, че французите сколасаха за една нощ да издадат такъв огромен вестник в не знам си колко хиляден тираж?! На първа страница вместо заглавие, пишеше с огромни черни букви: „Луи дьо Фюнес е мор“, демек, че е починал. И започват хората – страница по страница – да описват: как се е родил на 31 юли 1914-та, къде е живял, какви са били родителите му – че са от белгийски произход, – как и къде е учил, как е разказвал скечове по баровете, как е разсмивал хората и как се е стигнало до там, че да се снима в 152 филма, да напише 6 сценария и да режисира дори един от филмите си… Цели 64 страници… Накрая пишеше, че цяла Франция скърби; че целият народ е в траур… Запомни от мен, Звездо… когато умра аз… никой няма да напише нищо. Да, да… бъди сигурен! Само в „Работническо дело“ на последната страница с малки букви, с най-дребния възможен шрифт ще отбележат: „На 66 почина Г. Парцалев“. Толкоз. Без подробности. Къде е живял, какво е играл… Много важно… Хайде де… Откъде накъде?! Е това е нашата България! То… да не ти е кеф даже да умреш тука!!! Ми така де! Ха наздраве, моето момче!….. Да се смееш ли, да плачеш ли…
Стоях като втрещен и не можех да повярвам, че познавам отблизо такъв велик българин. Такъв уникален човек, който си позволява да се шегува дори със смъртта. И при това го прави елегантно, фино, без излишен драматизъм, като жонглира с думите и тяхното значение така, както си поиска?!
Когато каза напосоки, че ще живее 66 години, аз си помислих: „Ето, отново се майтапи! Че кой човек би желал да се радва на живота толкова кратко?!“. А той почти позна. Само дето не можа да достигне тази възраст. Сбърка с две години…
Из: „Малки спомени за големия Парцалев”, Звезделин Минков, изд. Сиела
