„Да прахосаш времето си така, че да не направиш нито едно полезно дело, а в същото време самият ти се почувстваш обогатен - това е талант, по-висш от актьорския.”
Знаменитият френски актьор и неговата бохемска рецепта за дълголетие
***
Мнозина биографи пишат, че само във Франция е възможно актьор с такава външност да стане звезда. В своята богата половинвековна кариера, любимецът на Франция, Филип Ноаре изиграва над 150 филмови роли и си партнира с най-ярките звезди на своето време – Мастрояни, Роми Шнайдер, Симон Синьоре, Уго Тоняци, Мишел Пиколи. Скандалната лента на Марко Ферери „Голямато плюскане” (1973), го събира на екрана с Мастрояни, Тоняци, Пиколи и Андреа Ферол. През 1975-та, Ноаре е великолепен в един от най-смешните филми в историята на киното – „Приятели мои” на Марио Моничели. Незабравима е ролята му в „Ново кино Парадизо” (1988) на Джузепе Торнаторе, а в „Пощальонът” (1994, награден с „Оскар”) на Майкъл Редфорд, Ноаре се превъплъщава в образа на чилийския поет комунист Пабло Неруда.
През 2006-та, на 76 години Филип Ноаре умира в Париж след тежка и продължителна битка с рака. Цял живот пуши, всеизвестно е, че обожава лулите и пурите. А за грижовността му към тях се носят легенди. Споделят, че навремето инсталирал термометър в кутията за пури, та не дай си Боже, температурата вътре да превиши нормата.
Ако някой се окажел симпатичен на актьора, в негово присъствие той запалвал една от знаменитите си ароматни пури. Ако пък предизвиквал истински възторг, той запалвал лула с „вишнев” тютюн. Намирал, че този аромат е най-висшата форма за поощрение на събеседника.
„Широко известно е, че той никога не промени нито изражението си, нито вкуса си, нито дома си, нито съпругата си. Той единствено менеше своите роли.”, пише „Le Figaro” след смъртта на легендарния френски актьор.
Широко известно на критиците и публиката е и друго едно качество, което самият Ноаре определя като свой отличителен белег. Признанието, че е „мързелив човек” - човек, който обичайно не се напряга много, не се стреми към победи, няма нужда да печели и доказва нищо…
На стандартния въпрос на журналистите: „Каква е тайната на вашето благополучие?”, Ноаре отвръща:
„Владея изкуството на леността. Това е най-приятната от всички науки в света. Правилата са прости – най-напред трябва да се сдобиеш с дом някъде далеч от шума. Второ – добрият сън. Да се става е нужно едва когато слънцето вече се е уморило да грее над бедната земя, някъде към 11-12 ч. Именно тогава, природата се е подмладила заедно с вас и ви е отнело почти 3 часа, да се отпуснете в домашните си пантофи, да изпълзите на балкона с чаша кафе и да вдишате великолепния аромат на любимите кървавочервени рози, преплитащи се с нотките на кафето…”
След тоя райски режим, Ноаре предприемал безгрижна разходка покрай къщата си, наслаждавайки се на шляпането на собствените си чехли. И дегустирал въздуха, напоен с аромата на розите, носещи негово име. Няма сорт „Делон”, няма сорт „Белмондо”, но има сорт „Мосю Ноаре”!
„Умението да мързелуваш е тънка наука, – споделя Нуаре. – Трябва да правиш всичко така, че сам да не усещаш как времето изтича през пръстите ти. Малко да пийнеш, да поиграеш на карти, и времето отлита… - това би било банално убийство. Но друго – да прахосаш времето си така, че да не направиш нито едно полезно дело, а в същото време самият ти се почувстваш обогатен – това е талант, по-висш от актьорския. И само не ми казвайте, че да обичаш живота, това значи да търчиш от сутрин до вечер или да се потиш от работа. Да обичаш живота, това е да правиш всичко с вкус, бавно и непринудено.”
Снимка: Philippe Noiret and Gérard Depardieu in Uranus, 1990 - imdb.com
