Сексуалната философия на българина

„За българския сексуален фолклор знае всеки от нас – кой повече, кой по-малко. Ала доколкото ми е известно, никой досега не е правил нецеломъдрена ни народна словесност, обект на научно-философско изследване". Това споделя известният български етнолог, културолог и фолклорист Найден Шейтанов (1890–1970), който прави ярък анализ на нравите и думите, които така цветущо присъстват в битието на българите. През 1932 година, в сп. „Философски преглед" е поместена неговата впечатляваща студия „Сексуалната философия на българина", която смело повдига „завивките" на нашенския самобитен изказ. Публикуваме част от това изследване.

Не ще да е преувеличение, ако се каже, че мисълта на обикновения ни народ, както и на неговата интелигенция, в някои случаи се отличава със силно еротична отсянка. И затуй в говорния ни език се срещат доста думи, чийто смисъл тегли все към генитални сфери. Дори израз, наглед съвсем официален, може изведнъж да потъне в нирвана на половото, стига само да се подчертае с нашенско намигване или с нашенска усмивка.

Доколкото се простират сведенията ми, такава е мисълта или по-точно такъв е говорът и на съседите ни: сърби, румънци, турци и гърци. Тъй че сигурно ще да може да става въпрос за полов манталитет като за нещо типично за балканските народи и за някои техни съседи.
За характерен белег на тая сексуалност, мисля, служи клетвата чрез пол или, порнографски изразено: псувнята. Нека кажем първом нещичко за географията на това заклинание. Западно от приблизителната линия Фиуме – Петроград се намира Европа без сексоклетва, а източно – с такова злословие.

Опитайте се да обясните на западноевропееца що е псувня и ще се убедите, че той е безсилен да схване нейния смисъл. „Не разбирам, казва той, защо се обиждате! Напротив, изпсуваната трябва да се радва!"

За историята на половата клетва почти нищо не се знае, защото липсуват данни. Мен ми е известно само, че в някои влахо-български грамоти от XVII век се употребяват официално псувни като вид наказание.
Не ще да е случайно, че Европа, практикуваща псувните, съвпада почти с областите, над които дълго време са владели татари и турци. Сетне, в същите области, не и на запад, са разпространени характерни дуалистични приказки, повлияни от религиозните ереси на източното манихейство и на българското богомилство.
Главни теми на тия приказки са: Бог-дух и дявол-плът, небесно целомъдрие и земна, „грешна", полова наслада. Тук сигурно ще трябва да се добави, че голяма роля в сексуалния ни фолклор играят духовни лица – нещо, което не може задоволително да се обясни само с отрицателната дейност на фанариотското духовенство у нас през време на робството.
Трето обстоятелство от тоя род е, че на Балканския полуостров, в древна Тракия и Елада, са били разпространени и силно развити култовете на Диониса, бог на пола и виното.

Интересна е психологията на сексуалната клетва: мъжете псуват в случаите, където жените кълнат, макар да се съзнава, че нито едното, нито другото ще помогне нещо съществено. „Мъжки псувни, женски клетви", казва пословицата, „дърво не изсушават." За „силния пол" това злословие служи като психотерапия: „Разхока се, разпсува се, па му мина."
Българинът сякаш е убеден, че както ястието му не може без пиперка, тъй и езикът му трябва да се приправя със силни, тлъсти псувни, за да си струва труда да говори човек.
Разправят за един българин, че не можал да стои повече от месец във Виена, защото там „нито имало кого да напсува, нито се намирал някой да го напсува". Половото злословие се използува дори за разказвателни рекорди: уверяват, че известен човек на театъра ни могъл да псува половин час, без да повтори псувня!...

При анализа на сексоклетвата веднага изпъква главният й елемент – брачно насилие, което за въображаемия съпруг е наслада, възмездие, отмъщение, а за мнимата съпруга – унижение, поругание, светотатство. Тоя елемент сочи към епохата на турското робство, когато господарят насилник е похищавал безнаказно семейната чест на подчинения.
У нас и у сърбите полови заклинания се отправят не само към живи същества, но и към неодушевени предмети, дори към съвсем отвлечени понятия – също тъй кълнат и жените.
Българският селянин псува къпината, която го е одраскала, кога той върви по пътя; тръна, на който се убожда; камъка, който пада от скалата и го ударва; водата, която е придошла и го заплашва; дъжда, който му пречи да работи, и пр.
Българският гражданин пък псува новото време, което развратило младежта; робството, което убило у нас всяка преданост към държавата; стопанската криза, която го души, и пр.
Значи ние, хората сексуализуваме света на неорганичното, на растенията, както и тоя на отвлечените понятия. С други думи, българският сексуален фолклор е създаден и се създава върху основата на полов анимизъм, на места дори полов фетишизъм.

Митичната представа, като че е оставила конкретна следа в езика ни: „почва" значи обработвана, плодородна повърхнина на земята, чешкото poceti – зародиш в женска утроба, глаг. „почвам" – „изхождам от някое начало". Т. е. матката от пръст е за народа ни начало на растителния живот, а след това – и на живота изобщо.
Сексулната ни космогония представя, значи, осмислен андрогинезъм, т.е. вселената се крепи от мъжко-полово и женско-полово начало. Космогонната представа за земята като жена минава в сексуалната ни геология и география. Извор е vulva.
Топлите извори, баните се обясняват от народа ни като „малка нужда" на земята – тя изпуща горещата течност на геоложката си урина. В някои приказки същите понятия са християнизувани. Дева Мария е покровителка на топлите извори. Последица от такива именно схващания са местните названия: Момина баня в Хисаря, Момина баня в Солудервент, до Костенец.
Друга последица изглежда да е употребата от някои наши селяни на човешка течност за лекарство – покриване на геоложки с анатомични представи, което сочи на полов фетишизъм. Представата за топъл извор се е пренесла върху студен. Известни са приказките как някоя си царска дъщеря изпразвала произведението на бъбреците си в такова изобилие, че карала девет воденици!
Ала представата за извор бива и мъжко-полова – види се по антитеза. Такъв е terminus obscenus „Чатал чучур", т. е. извор между два клона, мислени анатомично. „Чатал чучур" се среща като местно название на балканския връх Амбарица.
Създаването на еротични творения и системи е било за народа ни, разбира се, последица от самонаблюдение и размишление, в които обаче липсуват елементи на порнография в днешен културен смисъл. Това е било епоха на „божествено безсрамие", типично за примитивните народи.

Любодействието (koitos, concubitus) е праформата за съединение, за връзка, в сексуалните понятия на народа ни (срав. "херметично затворено" – от Хермес, бащата на Диониса, phallos). Коитос, според една пословица, било хубаво нещо, ала трябвало двама души – подчертава се двуначалието в пола и любовта, а от друга страна, при сглобите, схващани в пряк или преносен смисъл. Бракосъчетанието е радост – "Жени се, па весели се" – ала и мъка – "Ожени си да ти тегли podex-ът талига". Любовта се представя като лъжа: "Любят се, лъжат се...". Изкушението се отдава на жената – чрез хубостта й. Затуй най-голям грях, според половата ни етика, е да се очерни мома. В самото любодействие мъжът има по-голям дял – чрез силата си. "Жената я бива само за една работа (koitos), ала и нея не може да свърши без мъжа". Изпълнение на съпружески дълг се мисли като земеделски труд на нива: "Старешки (коитос) – биволско оране" – следа от космогонни схващания. Любодействието се има за свещено тайнство. "Монастир разваля ли се, бе?" – укоряват оня, що е попречил на любовна среща.
Доста материали има за отвлечени понятия и за духовна култура, които народът ни сексуализува. Човешкият живот се представя в една поговорка така: „От дупка, за дупка, в дупка." „Ожени се за мома черноземка", т. е. помина се. На всекидневния въпрос: „Как си?" българинът отговаря сексуално, макар вече да не съзнава това: „Горе (умът) – долу (sexus) добре съм!"
Българският народ малко вярва в социалните чувства и намеренията на държавата и на партиите – както не вярва, че богатият, или кой да е друг, ще му отстъпи жена си. Названието „тричленна комисия" има за нас еротичен смисъл: реn + 2 testes. А вместо „ще настанат тежки времена" – поговорката: „Каквото се е задало дебело, ако е и дълго, тежко ни и горко!"
Българският сексо-пантеизъм представя в основата си примитивен езически светоглед, разрушаван и видоизменян през вековете от християнството, особно от богомилството, а напоследък той безпощадно се унищожава от западноевропейската култура, която не познава полови заклинания и е чужда на българското, балканското битие. Дали това не е главна причина за отчуждаване на нашия народ от интелигенцията, на селото от града – както стана в IX и Х в., когато България усвои византийщината?

Да си призная: аз принадлежа към ония, които виждат в „блажните" народни умотворения останки от величаво-жизнен светоглед, по-право вселеноглед, и са на мнение, че той, осмислен и възвисен, може да послужи за основа на, така да кажа, неодионистично, необогомилско и неофолклорно всъщност, чисто българско – абсолютно непорнографско – движение за оригинална философия, наука, изкуство и литература.
Заедно с него нека си съществува и западноевропейско движение.

Друго нещо. Без всестранно и дълбоко познаване на сексуалния ни фолклор не е възможно да се състави вярна характерология на българския народ. Да се изпусне за тая цел еротичното ни творчество, то е все едно да се изоставят ако не три-четвърти, то половината от материалите за душевния строй на българина.
С пълно съзнание за отговорност и дълг народен, културен и човешки, аз правя зов да се събират творенията на сексуалния ни фолклор.

* Със съкращения от ongalassociation.blogspot.com
Карикатура: Доньо Донев