Беседа на Учителя ~ 22 август, 1920
Да победиш демон не можеш.
Демонът е могъщ. Притежава мощ, която никой простосмъртен не може да победи в директен конфликт. Демонът е част от божествената същност и притежава извънмерна сила.
Демоничното се проявява чрез автоматизирани негативни програми, които лесно се включват, защото през въплъщенията са изорали дълбоки бразди в нас, коловози, които ни мамят. На нашето ежедневно ниво на съзнание е компонент от дуалността на черното и бялото, на тъмнината и мрака, на ин и ян.
Демонът обитава пространството на душата, притежава женска енергия и е неустоим съблазнител, свири на струните на душата и неговите мелодии, както песента на сирените, отклоняват нашия кораб към скалите. Демонът винаги ни води към корабокрушение. И винаги има поне щипка сладост по този път, действа като опиат, който ни разрушава и убива, оставяйки ни в екстаз.
Екстазът съпровожда нашия танц с демона, но и последващото омерзение и погнуса са незабравими, и разкъсват изтерзаната душа на човека.
Колкото и да е могъщ демонът, той е съответен на човека, на ръста ни в това въплъщение. Във възможностите ни е да израснем в колаборация с демона, да станем достатъчно силни и демонът, като негативна кармична програма, да не може да ни тръшка повече.
Колкото и да е могъщ демонът, научим ли се да казваме "не" на повика му – той винаги отстъпва. Ние сме тези, които избираме да го допуснем или не. Ние избираме колко дълго ще се борим, колко далече ще отидем в тази опитност, колко жизнено време ще вложим в любовната афера с демона.
Демонът може да бъде само и единствено обичан.
Исус Христос се появи като еманация на Духа (ян) с простичкото послание: "Обичайте се." Използвам всеки повод, за да го напомням, и го повтарям често, защото разбирам колко бавно пътува във времето и пространството това откровение – да се обичаме. Обичайте себе си и обичайте другия човек, който е само ваше отражение по време на въплъщенията.
Всеки опит да победим нещо или някой е победа на демоничното.
"Падането всякога произтича от загуба на равновесие. Така е във физическия свят, същото е и в духовния свят. Равновесието в духовния свят се крие в три велики сили - в човешкия ум, в човешкото сърце и в човешката воля. Щом човек действа хармонично, никога не пада, но щом изгуби равновесие между ума, сърцето и волята, става падане. А при всяко падане се произвежда страдание..."
Умът ще напише правилата. Волята ще ни мобилизира да ги следваме. Сърцето ще ни вдъхнови да избираме светлината. Това е посоката – да се научим да избираме всеки път светлината.
Можем да гледаме на присъствието на демона в нашия живот като Игра на Целостта. Животът е игра. Невинност, която знае. Когато имаме духовен живот, ние се доверяваме на един вътрешен регулатор, водач, на интуицията, на нещо в нас, което разчита знаците и ни води по пътя. Нашата работа е да играем играта на живота.
Това, на което се учим, е да опознаем демона, способността му да прелъстява, силата му... Учим се да не се идентифицираме с личността, която сме, защото тя е организирана около егото, а то обслужва нуждите на тялото и душата. Учим се да се доближаваме, да навлизаме в Целостта, да виждаме голямата картина и да бъдем осъзната част от нея.
Душата обича да танцува с демона, да му се отдава, независимо от цената, която тялото ще плати.
Повикът е силен, привличането магнетично, неустоимо. Както при измръзването и бялата смърт, човек иска да се отпусне, да се остави, да приспи разумността на егото, да заспи.
Демонът се появява винаги с най-могъщия довод, с неустоимото изкушение, – че ще спре да боли. Вярваме, че ако му се отдадем, – ще се освободим от мъката, от бремето, което носим в ежедневния си живот. (Христо Смирненски: В живота си нивга не бях се надявал на толкова мил комплимент: покани ме Дявола – старият Дявол – дома си на чашка абсент.)
Както знаем, егото е много загрижено да опази живота, тялото от нараняване – също, но в тази ситуация, то губи тези свои функции и бива символично и буквално смазано от демона, защото опитите му да противодейства са безуспешни – драстични примери са анорексията, самоубийството, екстремизмът във всичките му форми, насилието; по-леките му проявления са всички зависимости, гневът, отчаянието, омразата. Естествено е демоничното да се проявява през психични проблеми.
Ако погледнем честно живота си, ще видим, че колкото по-силно е избуяло егото, колкото по-стабилни властови позиции си е извоювало, толкова по-мощен е демонът, който ни въвлича в катаклизми. Казваме: "Всяко зло, за добро." Демонът може да бъде видян и като зло, което смалява раздутото его.
Ние сме духовни същества и сме тук, за да служим на Духа и светлината. Затова сме в материален свят – с твърди правила, с много работа на физическо ниво, с изтощителен режим от ежеминутни предизвикателства да израстваме, – за да се научим да израстваме в Духа.
Много хора се научават да се справят с демона. Но тогава се появява друг демон. В рамките на един живот ние "си отглеждаме" по няколко демона. Изглежда безкрайна мъка. Обелваме луковицата на душата, освобождаваме я от ненужните драперии, с които е обраствала през въплъщенията в зависимост от нивото ни на съзнание и решимостта ни да израстваме.
Обичам стиховете на Добри Жотев: "Да съблечем от себе си срама и да останем светло голи пред бялата врата на Любовта". Преведено на езика на духовното израстване – да съблечем от себе си негативните програми, които сме задействали през това и други въплъщения, и да работим по излизането от дуалността.
Защо е измислен този модел? Търся отговора. Човек лесно се разгневява, когато осъзнае, че е захвърлен в тази приумица, в тази галимация, в калабалъка на живеенето. Един от моите демони е гневът и аз с лекота се бунтувам срещу Висшата сила. Сложни са ми взаимоотношенията с Бог. Все още му търся сметка защо е направил света по този начин – понякога (тогава ме навестява и един изнемощял демон – отчаянието), но все по-рядко.
Колкото по-силен става Духът, толкова по-дълъг мир настъпва.
Бог е винаги на разположение. Но Бог не е нещо външно по отношение на човека. Ние също сме Бог. Ние сме всичко това, което ни причинява животът, нашата съдба, провидението. Ние сме онзи вечен двигател, който се самовъзпроизвежда със съответните кармични последици. Ние сме демонът, който ни върти във въртопите на нашите психични колизии. "Аз съм раната и ножа, жертвата и палача", пише Шарл Бодлер. Ние сме и Духът, който ни прави святи. А святостта е онова, което отваря сърцето и му позволява щедро да блика.
Израствайки в психичното, ставайки по-емоционално зрели, усилвайки аз-а, ние все по-рядко се отъждествяваме с преживяванията на душата. Израствайки в духовното, ние спираме да се отъждествяваме и с Духа. Ставаме цялостни, излизаме от дуалността. Превръщаме се в любов. В Бог. Спомняте си онази мисъл: "Дръжте се като Буда, докато станете Буда." Заменим ли думата "буда" с Бог, разбираме невинната игра на съществуването.
Източник: www.fakel.bg
Снимки: petardanov.com
