„Никой не може да бъде щастлив, ако не вярва че е такъв; човек е нещастен само затова, защото си съставя лъжливо понятие за щастието.“
~ За надеждата
„Изгубиш ли бодрост на духа изгубваш всичко: по-добре е да не си се раждал на света.” ~ Гьоте
Надеждата, заедно с вярата и любовта е качество, присъщо на безсмъртната човешка душа. – Тя е свойствена ней добродетел.
Надеждата е такава нравствена сила, която крепи човека по неговия мъчен път. Надеждата свързва душевните радости с безсмъртната човешка единица. Надеждата дава увереност, че човек ще постигне нещо по- добро и по-светло в бъднина. Тая добродетел крепи духa над тялото и прави разумното същество да съзнава, че има власт да докара своето щастие, ако не в настоящето, то поне в близко бъдеще; тая добродетел дава храна на облагородените страсти, като ги прави да зидат бъдещето с упоритост и търпение. Дори и най-малката надежда блещукаща у нас и ни кара да разчитаме на сполука и успех. „Давeщият се и за сламка се улавя”- казва една българска пословица. Човек, който се подкрепя с надежда, разчита на земен и надземен успех. Той вярва на царството Божие, което очаква на земята тъй, както е на небето. Човекът на надеждата не се обезпокоява за своя сетнешен живот, а се надържа на делата си и милостта Божия. Небесният Отец на такива обещава и дава царство (Еванг. Лука гл. 12; ст. 33 – 35). Надеждата ни кара да се грижим за онова, що е трайно и не оскъдва; надеждата гори с духовна, неугасима светлина в оня, що търси заедно със своето щастие и щастието на другите. „Щастието на човека има своето име. – искам”, тъй определя благополучието на човека философът Numre. Наистина, в тия думи няма никаква лъжа. Ала как може да иска човек и неговата воля да се труди за земни и небесни блага, ако у трудящия се липсва надежда? Такива са безумните пет девици, които характеризират безнадеждността на петте подземни сфери. Безнадеждие повява от един човек, комуто липсват петте чувства на познанието: зрение, слух, вкус, обоняние и осезание; такъв окаяник е жив заровен, у него липсва всяка надежда за смислен и радостен живот, той не може да очаква Младоженеца. Човек, който очаква от Господа, трябва да върши добри и благородни дела. Всеки от нас има по едно зло, което, като евангелския бяс, ни разкъсва и пищи в нас: защото няма изпълнение на всички наши желания върху земята. Надеждата, че Христос ще изгони рано или късно тоя пакостен дух, ни окриля и възрадва (Ев. Марко гл.9 ст. 20 – 27)
Упованието и надеждата са брат и сестра. „Който се уповава на Господа (съвършенството), ще отлъстее, а който се уповава на сърцето си (несъвършенството) безумен е”. (Притчи. гл. 28, ст. 25 – 26). Затова човек трябва да свързва сърцето си с онова, което дава по голяма надежда и подкрепа. Мъчно може да се брани човек от тъгата, ала всеки може да се отърве от лошото настроение, което е признак на отчаянието. Не трябва да се оставяме под влиянието на мрачни и користни мисли, които поболяват тялото и изсушават живителните токове на душата. Надеждата е висш духовен порив, който най-много въодушевлява и е от най-голямо значение за душевната здравословност.
Човешките желания са или грубо себелюбиви или човеколюбиви. Те се развиват в благородни или порочни страсти и упражняват мощен натиск върху цялото човешко естество. „Страстите са или пороци, или добродетели, но само когато са възбудени”- говори Гьоте. Естествено, с тоя натиск е свързано здравето и трайността на живота. Ако човек свързва живота си с надежда, а не със страх и отчаяние, той ще бъде повече дълголетен. Животът е едно продължително желание за по-добро и по-светло бъдеще, а нашата надежда иска да види изпълнено това желание. Така, надеждата ни подкрепя в ежедневните грижи. Dun spiro, spero (Докато дишам, надявам се) – казвали римляните, а елинският поет Пиндар възпява надеждата като кърмачка на старостта. „Философите, известни под името елипистици (надеждници) твърдят, че нищо не може по-добре да запази живота на човека от надеждата” (Плутарх).
Надеждата е подкрепа от Горе. Тя е за света и за отвъд. Надеждата ни свързва с вечния живот и безсмъртието, но тая надежда не значи, че всички души след смъртта на тялото заспиват някъде в неизвестност, а значи, че ние храним надежда за бъден живот и безсмъртие, свойствено на човека като разумна същина, сиреч възкресение на мъртвите. Тука изразът „мъртви” трябва да се тълкува мъртви по духовни дела, по вяра и чиста нравственост, независимо дали тия мъртви са над земята или под земята. Оня, що няма свещено изображение на Духа в себе си, не може да има толкова голяма надежда. Той е атакуван от отчаяние. Не че такъв трябва да се счита за отхвърлен, загубен и да се отчае вовеки за милостта Божия, а защото прилича на тор, в който не е хвърлено още духовно семе (психоплазма).
Надеждата е свързана с виделината от Горе. Слепият дух, ала вече разкаян, ще може да прогледа, когато светлоносният Спасител му отвори очите (Еванг. Иоаново, гл.9 ст. 18 – 19). Даже тоя, който не е могъл да бъде подкрепен с надежда от околната среда, от родители и наставници, когато срещне Духа Христов като Савла (ниският за духовна висота); ще ослепее за световните съблазни и ще прогледа за духовна красота.
Ето един превъплътен дух – едно малко бебе. Неговата душа по отношение физическия мир е tabula rasa (чиста дъска за писане първите усети). Ако бихме имали окултна възможност да запитаме придружаващите го духове ръководители (ангели хранители, според църквата), то биха ни разяснили, че това малко дете е един стар дух, идещ на земята да изпълни известна своя мисия, сиреч да реализира своите надежди за един по-добър нравствен напредък. И щастливата майка, която среща със светнали от радост очи усмивката на младенеца, сутрин и вечер му пее своите избрани песни. Ето нейния блян, ето нейното утешение. Тя мечтае да постигне нейния син положението на добър и почтен гражданин, тя желае да го види обкръжен в ореола на най-светлите си розови надежди. Тя така оправдава Шилеровия израз за надеждата: „Тя ръководи човека в живота, тя хвърчи около веселото дете, привлича младежа с вълшебния си изглед и изчезва със старостта; ако човек в гроба свършва трудния си път, то в гроба отново се появява надежда”. И по- сетне дори, когато детето стане момче, момчето - юноша, а юношата - възрастен мъж, тая любяща майка не се отказва от своята постоянна мисъл. Това дете по своя път среща добро и зло. Добро и зло всеки среща по своя път. Ала поддържайки в себе си подобни на майчините надежди, синът се подхранва душевно с радост, вяра и упование, че неговото положение и онова на близките му лица няма да остане в сегашната си незадоволеност. И когато от всяка страна живота му поднася своите горчиви плодове, синът не изгубва надежда, че ще излезе победител над трудностите и спънките. Той толкова повече би могъл да разчита на победа, ако свърже по окултен път своите мечти с надежда в Бога. Както вярата, така и надеждата на човек нужно е да бъде свързана с Божеството, както е писано (1 посл. Петрово гл. 1, ст. 21 – 22): които повярваха чрез Него в Бога, който Го възкреси от мъртвите и Му е дал слава, щото вярата ви и надеждата ви да са в Бога.
Надеждата си има своите органически връзки с въображението- „тая вълшебна фея” – според д-р Монен – която раздава добрините и злините. Никой не може да бъде щастлив, ако не вярва че е такъв; човек е нещастен само затова, защото си съставя лъжливо понятие за щастието. Въображението е чудна, непостоянна и неуловима сила, която някой път управлява човека, а понякога той я управлява. Въображението е полетът на човешкото сърце, което, щом е добре дисциплинирано, докарва щастието, прогонва болестите и подържа надеждата. Духът се подържа от такова едно въображение. Силният духом е като един духовен център, около който се движат нуждаещи се духове за поука и наставление.
Бъдете преизпълнени с надежда, о мои мили приятели, и не смесвайте това Божествено чувство, присъщо на една високо повдигната душа със суетността на неразумните, с мрака на невежия или с празните мечтания на порочните; защото Господният дух така назовава надеждата: седмоцветен лъч от Горе, докарващ в покайващите се от злото единици здраве на земната плът, уякчаване на душата и задоволство на духа, хвърлили котва в тихо окултно пристанище.
* Бургас, март 1915 година
Със съкращения от: „Седемте основни добродетели“, Александър Кръстников, Изд. Фондация „Ал. К. Кръстников“, 2010 г.
Снимка: aleksanderkrustnikov.com
