„Кажи ми, че ме обичаш..." & от любовното писмо на писателя до актрисата
Ремарк обичал много жени в живота си. Мнозина обичала и Дитрих. Любовта помежду им не била нито първата, нито последна за тях, но е история на великата, ярка любов. Среща между две души, самотни по своему, разголващи чувствата си най-страстно в изкуството, което имали като спасение.
Ангажиментите им не позволявали да бъдат винаги заедно, затова Ремарк пишел всяка седмица до своята любима Марлене. Наричал я „ангел" и „златна пума".
Началото
Кинофестивалът във Венеция, 1938 година.
На маса в ресторанта стоят ледената красавица Марлене Дитрих и знаменитият режисьор Джоузеф фон Щернберг. Към тях се приближава непознат мъж, елегантно облечен, с изтънчени черти на лицето и суров поглед. Той се представя – Ерих Мария Ремарк. Гласът му е нисък, чувствен – глас на актьор. На Марлене той й се струва твърде млад – авторът на великата книга „На западният фронт нищо ново" трябва да е по-възрастен – така си мислела тя. Разменили си комплименти.
Джоузеф, бивш любовник на актрисата, се почувствал излишен на масата и побързал да си тръгне. Бъдещият велик режисьор, оператор, а съответно и познавач на човешките души, той не могъл да не усети зараждащата се любов и да не оцени величието и красотата на този момент.
Същата нощ Марлене и Ерих си говорят цяла нощ. В края на разговора Ремарк прави неловко и съвършено неочаквано признание. Но още по-неочаквана е реакцията на Марлене – тя е в абсолютен възторг. Актрисата отдавна е приела ролята на секс-символ, не само на екрана, но и в живота. Ролята на муза за нея е нещо ново и Марлене с радост я прегръща.
Венеция предоставя великолепие от златни залези, прекрасна архитектура, кралско великолепие и романтични канали, които стават фон за този любовен романс. Скоро влюбените се озовават в Париж, а скъпия хотел „Ланкастър" гостоприемно отваря врати за страстите на писателя и актрисата. В будоара се носи опияняващ аромат на хиляди букети от бели люляци – любимите цветя на Марлене.
Едно писмо на Ремарк до Дитрих
„Ангел,
чекмеджетата на моето бюро пазят толкова много твои фотографии. Някои от тях са така красиви и сполучливи – ето, например, сред тях откривам тази снимка, и затова ти я пращам – от Пиаца Аскона.
Колко приятно беше да слушам гласа ти – през морето и въпреки бурите, когато Орион огряваше над планината, а младия месец се оглеждаше в езерото. Рози, иглики и камбанки са цъфнали тук, но щастието, както винаги няма множествено число, а тъгата няма националност. Нежно рококо на парадоксите! Когато очите са мътни, Пантеона изглежда като плевня и само сърцето определя нашия поглед в живота. Сърцето, люлката и гроба. Но има и сърце за двама! Пламъци, дъга над пропастта, по която уверено, като всички лунатици, могат да преминат само влюбените. Преди 12 години стоях тук, пишех книга, после няколко пиеси, и понякога ти ми звънеше от Холивуд. Как би могло това да си отиде? И как е възможно животът ни просто да минава, отивайки си?"
Порто-Ронко, Швейцария, 1950 г.
Източник и снимки: em-remarque.ru
