За слепотата – с благодарност. Думи на блестящия аржентински творец, които споделяме в Международния ден на незрящите хора

Слепотата на Хорхе Луис Борхес се предава в рода му по бащина линия в продължение на шест поколения. Десетилетия след като напълно загубва зрението си, Борхес си спомня един сън, който го преследва през всичките тези години - че вижда всичко, че различава цветовете на природата, меките нюанси на живота, че вижда прекрасното в най-ярките му багри...

Да си сляп има своите предимства. Някои дарове аз дължа на мрачината: дължа й англосаксонския, оскъдното си познаване на исландския, насладата от толкова редове, от толкова стихове, от толкова стихотворения и че съм написал друга книга, озаглавена с известна лъжливост, с известно самохвалство Възхвала на мрачината.

Писателят, както и всеки човек, трябва да мисли, че всичко, що му се случва, представлява само сечива; че всички неща са му били дадени за някаква цел и това трябва да бъде по-силно при човека на изкуството. Всичко, което му се случва, включително униженията, позора, неволите, всичко това му е било дадено като глина, като градиво за неговото изкуство - той трябва да го използва. Затова аз говорих в едно стихотворение за древната храна на героите - унижението, неволята, несъгласието. Тези неща са ни били дадени, за да ги превъплътим, за да направим от нищожното обстоятелство на нашия живот вечни неща или такива, които да се стремят към вечното.

Ако слепецът мисли така, той е спасен. Слепотата е дар. Вече ви уморих с даровете, които тя ми е дала: даде ми англосаксонския, даде ми отчасти скандинавския, даде ми познаването на една средновековна книжнина, която не познавах, даде ми написването на няколко книги, добри или лоши, но които оправдават момента, в който са били написани. Освен другото слепецът се чувства обкръжен от обичта на всички. Хората винаги изпитват добронамереност към един слепец.
Искам да приключа с един стих от Гьоте. Моят немски е непълноценен, но вярвам, че мога да възстановя без прекалено много грешки тези думи: „Alles nahe werde fern", „всичко близко се отдалечава". Гьоте е написал това, препращайки го към подиробедния здрач. Всичко близко се отдалечава, истина е. На привечеряване най-близките неща вече се отдалечават от нашите очи, както видимият свят се е отдалечил от моите очи, може би окончателно.
Гьоте е могъл да отнесе стиха не само към здрача, но и към живота. Всички неща лека-полека ни оставят. Старостта трябва да е върховната самота освен ако върховната самота не е смъртта. „Всичко близко се отдалечава" се отнася и към бавния процес на слепотата, за който исках да ви говоря тази вечер и исках да ви покажа, че тя не е изцяло нещастие. Че тя трябва да бъде едно от многото сечива, тъй чудни, които съдбата или случайността ни отреждат.

Откъс от „Слепотата" („ La ceguera", 1980), првод от испански Румен Стоянов, изд. Парадокс
Снимка: goodreads