(Vincent Van Gogh ~ Portrait of Patience Escalier)

Търпението – това е страх да не пострадаш, признавайки нещо, което не ти харесва. Навик да живееш по занижен критерий и дори да се гордееш с това. Бич в постоянните отношения.

Да бъдеш търпелив -  това е изключително тежка работа по справяне със собственото недоволство, унила житейска позиция. Прикриване както на безпомощността, така и на нежеланието. Търсене на оправдания и извинения.

Оправданията на търпението се намират навсякъде из времето, само не е и в настоящето – „Ах, колко хубаво беше преди!” или „О, сигурен съм, че някога всичко ще се оправи!”.

Когато слушаме такива разкази за отминали златни времена или идващи благословии, разбираме, че пред нас стои човек, който няма отношение към своето настояще. Той не живее, той търпи.

От тези хора, от тяхното прикрито дружелюбие и доверие, лъха негативизъм.

Поведението им е унило, нерадостно, гласът им е като дрезгав акорд на разстроено пиано. В тях има нещо от Чеховите герои – истерични, прекрасни души, които ако имат сили да вярват в онова, което изобщо не вярват, ярко и гръмко манифестират тази вяра, за да заглушат ужаса на безнадеждността и отчаянието. Тази философия се е превърнала в спасение на цели поколения хора, които са имали разум, но са нямали смелост. Които са обикаляли планините с китара в ръка и са пеeли интелигентни песни за нищото, просто за да не се обесят на струните.

Сред тях е имало толкова безгласни момичета, превърнали търпението във свой фетиш, които мълчейки, копаели мъничка леха надежда за щастие и я поливали с невидими за никого сълзи. Поливали я в тишината, която настъпвала, когато пияните им приятели се разпръсквали с лъчите на изгряващото слънце, а мъжете им заспивали своя тежък сън на неудачници.

Онова, което не харесвам в търпението е, че то е враг на желанието. То е вид чист дълг, макар и непонятно към кого. Живее човекът и търпи. Преструва се, че всичко му е наред, а ако не е наред, то така и трябва. А другият човек, който живее с него, е свикнал да му вярва. И дори му е благодарен за тая безкористност – така трябва, никакви претенции, никакви амбиции, дори с достойнство да се носи търпението.

И изведнъж – бам! – звукът на счупено. Двигателят работил, работил без масло, и оказва се, целия резервоар от глупости, които човек с години е таил и трупал в себе си мълчейки, надявайки се, че ще се справи, изведнъж избухва на повърхността като чудовищно море, в което няма никакви златни рибки, а един нещастен вече старик напразно се лута по пустия бряг.

Какво е търпението, каква е цената му, има ли срок на годност, къде ни води безкрайното мълчание?

Саша Иванов, Журнал Клубер