За един руски символ без лирика

Ако ще вярваме на матрьошката, животът е премятане в утроба. Като център на руския живот се определя ембрионът. Всичко останало е обвивка, прана, покривало. Колкото и красиви да са големите матрьошки, те са повърхностни, самодоволни. Олицетворение на статичното тщеславие на живота.

 

Хванеш ли матрьошката, не можеш да спреш да я отваряш. Искаш да стигнеш до истината. Матрьошката се гради на първичната игра, позната и на бебетата, на нея пък се крепи основният сексуален ефект на дрехите - играта на криеница. Истината е скрита, истината е тайна. Истината иска жертви. Големите матрьошки са бременни с по-малките като с многократната си смърт. И ги отваряме, късаме им главите - забавно. Колкото по-навътре, толкова по-малко са шаренийките и украсите, художникът се е уморил. Матрьошката е сигнал за хронична преумора, страх от светлината. Най-малкото човече, лошо изрисувано поради липса на място, това истуканче-ембрионче, би трябвало да е миличко като “бебенце”. Умиление. Мъка за родителите. На лицето му няма бръчки, а някаква паяжина, като ренде, ръчички. Мъж ли е, жена ли е? Човек иска да целуне загрубелите ръце на майка си, иска да изглади бръчките на баща си. Руската цялостност обаче е прекалено плитка за емоции, интегралността е безпомощна, всичко е само фантазия и най-мъничката кукличка винаги се търкулва под масата.