143 години от гибелта на Васил Левски

Над тефтерчето на Левски

НАРОДЕ????
...А страничката, види се, е мокра...
Какво? Сълза? Кал? Кръв?... Листът мълчи.
Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!
Нима е носил кал - тъй чист дълбоко?
Той - чистият, с безсълзните очи?
Чия ли кал - ако е кал? - сребриста
светлее в жълтеникаво клише?
Чия ли кръв е капнала на листа?
Чия ли мръсна болка свети чиста
по пътя му към святото въже?
Какво е питал с този вик, раздърпан
в шест букви с питанки накрая? И плачът
пелин ли жъне с четирите си сърпа,
които карат всеки да изтръпне?
Подир "Народе????" И мълчат! Мълчат!
Какъв "народ"? И кой "народ"? Проклето
въже от Къкрина до София виси!
Какъв народ бе племето, което
тъй не успя от двайсет заптиета
единствения - него - да спаси?
Къде се беше изпокрил? Къде бе
се поприбрал на топло и добре,
та не можа на оня вълчи хребет
една потеря малка да издебне?
А тръгнал бе за него той да мре!...
За същия... Един от двайсет воден.
Един измежду цял народ "свещен"...
От четри страшни питанки прободен,
и днес кърви духът ми цял - "Народе????"
Ни глас, ни образ... Питанките - в мен!
И, грях - не грях, ги вадя и се кръстя -
под тях, прости ми, Боже, лик личи:
ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо...
А ти, народе мой, и чист, и мръсен,
на онова въже го окачи! 

Следите на Апостола
Две следи във снега. Две човешки следи.
Все към Къкрина. Право нататък.
И над тях – две лукави и жълти звезди -
позлатени очи на предател.
Две следи във снега. В най-дълбокия сняг,
пет столетия трупал в душите,
скрил до покрив къщя и сърца, той все пак
не успял да затрупа следите.
Две следи. Там снегът и до днеска кърви -
ах, навярно човекът е куцал.
Знаел той – имал сума ти път да върви –
от въжето до моите внуци.
От султанския съд чак до мойта душа.
Път мъчителен, славен и трескав.
Как би минал човекът по него пеша,
пък дори да се казва и Левски!
Как би минал по него с раздадена кръв,
с дух раздаден и сетне възкръснал,
пък дори не човек да се казва, а лъв,
не Апостол, а Бог да е кръстен!
Две следи във снега. Във най-чистия сняг.
От въжето до всички години.
Научи ме, пресвети Апостоле, как
по следите ти пресни да мина!
За да стигна до твоя върховен живот
и да върна дълга ти грамаден:
десет гроша взел в заем от своя народ,
ти с тях си записал в тефтера жесток –
„С тях си купих маслинки. Бях гладен.“

Левски
Душа, харизана на свободата.
Глава, обречена на вечното въже.
И някаква жена освен България,
Останала във тайна и до днес.
И нищо друго. Пътища и вятър.
И тайни срещи с тайнствени мъже.
Жената все го чака. Скръб изгаря я.
Но той за нея няма време. Не!

Тя нека чака, скрита в свойта тайна!
По-важни работи си има той:
България и свободата, милата.
И своя път трагичен и голям.
И той върви, върви. Все тъй безкрайно.
До днес върви във глухия покой
Към най-високия си връх – бесилото,
Любимата да го съзре оттам.

Изображение ~ apostola.bg