Сама на пейката на гарата
и върху цялата земя
и с два живота натоварена,
къде си тръгнала, жена?
Сега ти имаш само бъдеще,
но рита то, а не хвърчи.
Къде по тия стръмни пътища,
с крака оттекли и очи?
А беше като клонка върбова...
Сега се къпеш цяла в пот
и носиш като чужда гърбица
единствената си любов.
Гориш и пъплиш срещу слънцето,
уста изхапала до кръв,
затиснала като в просъница
врабеца в тежката си гръд.
И както никнат и на мравката
крила, по-леко да роди,
така се скриваш зад канавката –
да се наплачеш първо ти.
Илюстрация: jessiesfineart.com