Откъс от беседата „Смирението е истинското име на любовта” на Сисанийския и Сиатистки митрополит Павел, включена в сборника “„Пътят на брака“ (2015 г., изд. на храм „св. вмчк Мина”, Велико Търново).
(Картина - Jacquline Hurlbert, "Егото в битка със смирението")
Без смирение не можем да възпитаваме децата. Важно е децата да се поучат от нашето собствено смирение, за да култивираме смирението в тях. Опитът показва, че там, където децата виждат добри примери, те се повлияват от тях. Наскоро говорих с едно момиче и я попитах: „Няма ли да те омъжваме?”, а тя ми каза: „Искам да се омъжа, но искам да създам семейство като това на баща ми”. Какво беше то? Семейство, в което дъщерята вижда как баща й казва: „За мене на първо място стои майка ви! И вас ви обичам, защото сте нейни деца!”. Свети Йоан Златоуст го казва – трогваш се, когато чуваш от някого, че това е негово опитно преживяване. По този начин и децата се поучават на смирение.
Какво става в семейството днес? Майката казва на децата: „Аз съм ви майка и трябва да правите това, което ви кажа!”. Е, децата няма да правят това, което им казвате, и така ще влизате в конфликт. Но ако наистина можем да понизим себе си, без да престанем да бъдем истинни, тогава децата ни ще се поучат от нашето смирение. И понякога децата се разтърсват. Ние смятаме за унизително да поискаме прошка от децата си, но това е много възвишено, защото то разтърсва децата, които са се научили да претендират по този начин. С други думи, когато виждат майка си или баща си да се смиряват и да искат извинение от тях, те се объркват и се замислят.
Нашето смирение в отношенията с децата всъщност е смирение пред Бога и извира от една друга убеденост, която също сме забравили, а именно, че ние не сме собственици на децата си. Ние сме служители на Бога в тяхното спасение – и позволете ми да кажа нещо много внимателно, за да не бъда разбран погрешно – дори това да означава техният неуспех, заболявания и дори евентуална смърт. Защото, ако истински се доверяваме на Бога, знаем, че всичко, което Той прави, е доброто за всички нас и за детето ни. Бог обича децата ни не по-малко от нас. Ние много пъти ги обичаме по болестен начин и ги съсипваме. Бог ги обича, Той знае, че нашият живот не е само животът тук, а животът, който е победил смъртта. И Той ги избавя – това, което сега ще кажа, е тежко, но ще го кажа – понякога и от самите нас. Сещам се за двама съпрузи – ожениха се, бориха се много, за да се сдобият с дете, придобиха го и накрая превърнаха живота му в ад. Горкото дете, за съжаление, се оказа в много тежко положение. В един момент майката дойде, за да разговаряме, и аз й казах: „Добре, какво направихте? Мъчихте се да имате дете, тичахте, Бог ви го даде, а сега превръщате живота му в ад. Я ми кажи, ако Бог ти го вземе, ще бъде ли лош?”. Тя се смути. Виждате, пак се засяга нашият егоизъм. И защо го казвам? Защото правя сравнение с думите на един младеж, който беше загубил брат си, когото силно обичаше. Докато всички се питахме защо, как, той остана мълчалив, в един момент обаче се обърна и каза: „Отче, мисля, че да скърбим прекалено (чуйте думите на това момче, което тогава беше студент) за брат ми, е малко егоистично”. – „Какво имаш предвид, детето ми?” Той каза: „Ако там, където се намира сега, е по-хубаво, отколкото тук, имаме ли право да искаме да бъде с нас?”. И аз му казах: „Детето ми, удивяваш ме! И ме удивяваш, защото това го казваш ти, неговият брат, и без съмнение, изпитваш болка за брат си, за неговата загуба. Смятам обаче, че това, което казваш, е плод на голяма болка, която води до истината. Защото моментите на голяма болка са моменти на големи истини”.
Децата не са проекция на нашето собствено аз. Колко пъти поради егоизма си искаме децата ни да станат това, което ние не сме станали, това, което ние искаме да станем! Така едно семейство насила се опита да направи детето си лекар, то не искаше. Резултатът? Веднага щом си взе дипломата, то се отдаде на наркотиците. Децата ни са самостоятелни хора, към които се отнасяме с уважение. Коя е нашата цел? Да явим първосъздадената красота на Божия образ, който носим. В какво друго ни помага смирението в отношенията ни с децата? В това да имаме съгласие относно начина на тяхното възпитание и да не налагаме мнението и възгледите си по егоистичен начин. Ще ми кажете: „И ако имаме различия?”. Тогава и двамата трябва да се стремим да изпълним Божията воля и да им дадем това възпитание. Необходимо е смирено да ги разбираме, да развием у тях почит към родителите, да водим диалог с тях и да не им заповядваме.
Юношеската възраст е особено труден период, към който може да се отнасяме правилно само с любов и истина, което означава със смирение. Не трябва да се правим на умни, за да се оправдаем пред тях, и да казваме: „Знам аз, това, което правиш, са глупости!”. Може и да са… Как разрешаваме конфликтите с тях? Като налагаме своя бащински или майчински авторитет? Ако е така, когато пораснат, те ще си тръгнат от нас. Нужно е голямо смирение, за да могат децата, виждайки това смирение, да научат колко много ги обичаме.
Повтарям, смирение не означава отстъпчивост пред техните претенции. Смирението не отменя истината, нито любовта. Любовта и истината означават начини, по които ще поставим границите, за които ще настояваме, означават настояване в истината и смирение в поведението.
Източник: www.pravoslavie.bg