От беседа на Елин Пелин с писатели, по инициатива на Ст. Ц. Даскалов, 3 май, 1949 г. в София
„Както ви казах, по едно време директор на Народната библиотека беше Пенчо Славейков, поднесох му първата книжка от списанието. Той го погледна и го захвърли с голямо презрение. Аз, млад писател, исках нещо радостно да ми каже, но той го захвърли с голямо презрение, там бях печатил "нечиста сила". Той погледна и каза: "Това какво е? Защо с такива едри букви е напечатано?" Изобщо по-видните писатели не се отнасяха към нас, по-младите с някое особено насърчение и дружелюбност.
Веднаж разсилните в народната библиотека като излизахме за обед ми казаха: „А бе, г-н Елин Пелин, тук имаше едно писмо за Вас, в пощата". Аз все чаках писма, получавах различни писъмца. какво писмо беше? "Май че от странство беше", казват. Аз се заинтересувах, тук писмо, там писмо - няма го никакво това писмо. Какво стана с това писмо? Казват: "Да не е отишло с писмата при директора Пенчо Славейков?"
Мене ми дойде на ума нещо, върнах се бързо от къщи, докато той не беше дошел е кабинета си, влязох, разтърсих му коша и намерих това писмо разкъсано на ей такива малки парчета от този Пенчо Славейков, когото уважавах, когото почитах, към когото имах страхопочитание и от когото исках да ми каже нещо хубаво.
Виж какви хора! Той е голям поет, но до какви дребнавости може да стигне и един голям човек, аз събрах от коша всички тия парченца и цял ден си играх додето сглобих това писмо. То беше от една немска фирма. Издателите ми пишеха, че искат нещо да преведат от мен и да го издадат, то попаднало при него, прочел го и го унищожил, това е една характерна черта хем за Пенчо Славейков, хем за отношенията ни”.
Тогава се раждат и горчивите думи на Елин Пелин:
„Ако в България се роди гений, то това ще бъде геният на завистта”.
* Последната снимка на Елин Пелин, личен архив на Лъчезар Станчев, 1947 г.