Мислила съм си много пъти, че да си поет е мисия. Че творците идват, за да направят света по-добър. Че именно поради способността си да виждат неща, които за другите остават скрити, трябва чрез таланта си да ги направят достижение за повече хора. Сигурно това е една част от отговора на въпроса „защо пишат поетите?”. Но част, може би, второстепенна. Защото това не е онзи първоначален порив, който започва да вълнува душата ти и те кара да раздвижиш пространството чрез трептението на думите. Материалът, с който работят поетите. Трептения... Кубчета от тези въздушни вълни, чрез които те строят може би единствения възможен свят, в който могат да живеят. Нищо повече от борба за съществуване. И много повече от нея, защото съществуването е вечно...
Направих това заключение, след като се срещнах със съпругата на покойния поет Първан Стефанов. „Той търсеше постоянно чудото” – ми каза проф. Надежда Драгова. „Той се чувстваше щастлив и осъществен като че ли само в поезията си”. И тук е мястото да цитирам част от едно стихотворение на Първан Стефанов:
И в невъзможност друго да направя,
започвам с въздуха да си играя:
ломя го –
и от сините му кубчета
нареждам дом с напалена камина.
Може би тъгата на поетите е породена от това, че другият свят – този на бита и ежедневието, става по-малко потребен. А този на поезията - все повече желан и търсен. И тук идва голямото изпитание. Поетът трябва да се научи да живее в света, който създава със стиховете си, приемайки участта да бъде мост към останалите хора. Без да се отчайва, без да се отказва от човешкото си съществуване. Не е лесно, защото търсенето изтощава. Но, както казах и малко по-горе - да си поет е мисия. Да, не е първоначалният порив, който те тласка към белия лист, но от прозорците, които се отварят в душите на другите, идва онзи въздух, който продължаваш да дишаш и след като затвориш очи завинаги. Нищо повече от борба за съществуване. И много повече от нея...
Магдалена Абаджиева е на 37 години и живее в София. Завършила е българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Асистент е в Института за български език към БАН. Автор е на две книги с поезия. Тази година ще излезе от печат нейната трета стихосбирка „Пощальонът на дъжда”. Изключително е благодарна на поета Николай Милчев, който е неин редактор, и за когото Магдалена казва, че й е дал най-голяма вяра и опора в поезията. Публикуваме няколко стихотворения от нейната предстояща книга:
ПОСЛЕДЕН ПОЩАЛЬОН
Остави ме! Още днес, веднага!
Оставяй ме на всичките адреси,
където пожелал си да избягаш.
Отвъд. В това, което си пренесъл.
На слънцето, в очите на врабеца.
На пейката, на хляба си препечен,
на бялата салфетка, на кафето,
на думите си още неизречени...
Оставяй ме във всичко, винаги,
в пакетчето от захар скъсано.
Оставяй ме, преди да е прекъснало
и след като отдавна е отминало.
На синьо одеяло остави ме.
И на една възглавница с бродерия,
ушита от дъжда с конци от вчера.
ГЛЪТКА ВЯТЪР
Когато заухае на изкъпана трева
и резенът лимон е полумесец хлътнал -
тогава те обичам. И се стапям до жена
с кристалчета от захар по кожата отвътре.
Такава те обичам – стоплена до капки,
до ментова въздишка и до щипка захар.
Защото резенът лимон е от луна отхапан,
отпивам от небето с вкус на вятър.
НАРИЧАНЕ
Както пясъкът обича да пипа морето.
Както цветето обича светло.
Както гълъбът обича трохите на площада.
Както бурята обича да е безпощадна.
Както камъкът обича да е хвърлен.
Както залезът обича гънките на хълма.
Както сладката обича да е вкусна.
Обичам те така и няма да те пусна.
И няма никога да те оставя,
и няма никога да ме избистриш.
Пясък... Гълъб в гънките на хълма...
Снимки и стихове: специално предоставени от Магдалена Абаджиева