„Жените лъжат за какво ли не… просто да не загубят навика.“
След като губи и съпругата, и работата си заради злоупотреби с алкохол, Реймънд Чандлър намира спасение в думите – превръща се в един от класиците на криминалните романи, благодарение на героя Филип Марлоу и великолепното си умение да съчетава хумор и мистерия.
Телевизията е нещо съвършено. Натискаш копчето, излягаш се на канапето и изпразваш ума си от всякакви мисли. Започваш да гледаш мехурчетата на първичната кал. Не е нужно да се концентрираш. Не се налага и да реагираш. Нито пък да помниш. Умът ти не ти липсва, защото не ти е нужен. Сърцето, черният дроб и белите дробове продължават да функционират нормално. Намираш се в състояние на покой, нещо като дълбока нирвана. И ако в този момент в стаята ти влезе някой досадник и ти каже, че приличаш на муха, залепена за празна консервена кутия, не му обръщай внимание. Той вероятно няма пари да си купи телевизор.
Способността е това, което можеш да направиш. Мотивацията определя какво ще направиш. Нагласата определя колко добре ще го направиш.
Не пия редовно. Аз съм от онези, които отиват да обърнат една бира в бара и после се събуждат в Сингапур с дълга брада.
Алкохолът е като любовта. Първата целувка е магия, втората е близост, третата е рутина. След това просто събличаш момичето голо.
Всъщност парите създават нови проблеми. И забравяш колко непреодолими са ти се стрували старите проблеми.
Или знаеше нещо, или не знаеше. Ако знаеше нещо – или щеше да ми каже, или нямаше. Толкова просто беше.
Пак запалих лулата си. Това ти придава замислен вид, дори когато изобщо не мислиш.
Кимнах. Лъжата с кимане все пак си е лъжа, но е по-лесна.
Моментът, в който човек започне да говори за техника е доказателството, че са му свършили идеите.
Трябва да се издигне паметник на изобретателя на неоновите реклами… Защото човекът е съумял от нищо нещо да направи.
Ако книгите ми бяха по-лоши, нямаше да ме поканят в Холивуд, а ако бяха по-добри – аз нямаше да отида.
Можеш цял живот да прекараш в Холивуд и никога да не видиш онова, което показват в киното.
Холивуд е място, където ще ви забият нож в гърба, а след това ще ви арестуват за носене на незаконно оръжие.
Киното е единственият бизнес в света, в който можете да вършите колкото си искате грешки и пак да спечелите пари.
Директор - човек като всички останали, който обаче не знае за това.
Колкото повече знам, толкова по-малко поразии ще направя.
Със сигурност адмирирам хората, които правят разни неща.
Толкова си умна, че с приказки ще се измъкнеш и от заключен сейф.
Улиците на всички градове по света са покрити с изоставени жени.
В този живот покрай доброто се случват и неприятни неща.
Знаех едно нещо: в момента, в който ти кажат, че не ти трябва пистолет, по-добре си вземи такъв, който работи.
Наричат Реймънд Чандлър „Кралят на сравненията“, заради изключителната му оригиналност при оприличаването на хора, събития и чувства:
Бях замаян като дервиш, безсилен като повредена перална машина, смазан като настъпен банан, неуверен като синигер и със същите шансове за успех като балерина с дървен крак.
Гласът й би могъл да се използва като разтворител на бои и лакове.
Мирисът на кафе бе достатъчно гъст, за да построиш гараж върху него.
За мен имаш по-малко сексапил дори и от една костенурка.
Престорена сърдечност, слаба като китайски чай, оцвети лицето и гласа й.
Усмивка, на която пасва копринена примка.
Изведнъж настъпи тишина, тежка като пълна с вода лодка.
Гласът й бе студен като супа в частен пансион.
Големият мъж замърка нежно като четири тигъра след обяд.
Чувствувах се така, сякаш бях прекаран през машинка за месо.
Тя беше блондинка, заради която свещеник би счупил стъклопис в църква с ритник.
Тъмносивите й очи ме гледаха и както обикновено създаваха впечатлението, че надничат иззад дулото на пистолет.
Хубава беше, като дантелени гащички.
Тя беше толкова млада, че имаше вид на жена ... счупила китките на ръцете си , да бута годините назад.
Той беше не по-висок от два метра и не по-широк от камион за бира.
Тогава тя ми хвърли такъв поглед, че нямаше начин чорапа ми да не пусне бримка.
От плътния полузаспал мрак писна саксофона на оркестъра, като жена на която мъжът се прибира в 3 часа сутринта.
Приближих се до нея и тя ме продупчи с две ледено сини сачми, които в нейният случай минаваха за очи…
– Едно мартини.
– Какво да бъде?
– Сухо.
– Колко сухо?
– Много сухо!
– Колко сухо?
– Да си го завия в носната кърпичка и да си го сложа в джоба!
Снимки: bbc.co.uk, venturegalleries.com
