За нуждата от мечти, за необходимостта от себеоткриване, за истинската любов, за желанието да си част от другите и стремежът да бъдеш преди всичко себе си - от италианския писател Алесандро д'Авения:

Идва ден, когато заставаш пред огледалото и не виждаш онова, което очакваш. Защото огледалото е най-жестоката форма на истината. Не изглеждаш какъвто си в действителност. Искаш външно да бъдеш такъв, какъвто си отвътре, та другите от пръв поглед да разберат дали си искрен, щедър, симпатичен... трябва обаче да го доказваш с думи и дела. Колко хубаво би било, ако си личеше от пръв поглед. Щеше да е много по-просто.

Болката  е най-тежкото и невидимо нещо на света.

Това е смисълът на добре изживяния живот - някой да те обича, дори когато си зле. Това е най-добрият начин да изградиш бент пред болките, които те връхлитат в живота.

Гърците разказват, че отначало човекът бил кръгъл и за да го накаже за провиненията му, Зевс го разкъсал на две. Двете половини скитат по света и се търсят. Носталгията ги кара да търсят отново и отново и когато се срещнат, кръгът се затваря. Има истина в тази приказка, но само тя не стига. Когато двете половинки се срещнат отново, те са изживели своя живот до този момент. Не са еднакви както при раздялата. Имат недостатъци, слабости, рани. Не стига само да се срещнат и разпознаят. Сега трябва и да се изберат, защото двете половини вече не съвпадат идеално и само любовта може да приеме неравните краища и само прегръдката ги премахва, макар да боли.

Когато няма любов думите свършват. Страниците стават бели, мастилото на живота пресъхва.

Обичта не е нещо установено веднъж и завинаги. Развива се, расте, потъва като някои реки в земните бездни, но не спира да тече към морето. Понякога горе земята остава суха, но долу, в мрачните пещери, реките текат и от време на време избликват нагоре, за да напоят всичко.

Страшно е, когато онзи, който те обича, вече не те наранява, защото това означава, че е престанал да се старае, или пък ти повече не държиш на него.

Когато имаме чувството, че не мислим за нищо, всъщност мислим за онова, което ни е на сърцето.

Да, имам торбички под очите, където се крият мечтите. Когато намеря своята, ще ги изпразня и облекчените ми очи ще грейнат.

Когато не се раждат от тишината, мечтите стават кошмари.

Разбрах, че когато се изправиш пред свободата на морето, не е важно да имаш кораб, а място, където да отидеш, пристанище, мечта, заради която си струва да прекосиш простора.

Само когато човек вярва в онова, което надхвърля възможностите му - тоест в мечтата - човечеството прави онази крачка напред, която му помага да повярва в себе си.

Мечтите ни са скрити  в нещата, които срещаме наистина, онези, които обичаме -  някое място, някоя страница, филм, картина. Мечтите са ни подарък от великите творци на красотата.

Свободата ни позволява да мечтаем, а мечтите са кръвта на нашия живот.

Мечтите са като звездите - виждаш ги да блестят, когато изгасне изкуствената светлина, но ги е имало и преди... Просто не си ги забелязвал.

Заради грешката си исках животът да има бутон за пренавиване. Но животът няма такъв бутон. Той продължава напред и свири мелодията, независимо дали искаш или не. Можеш само да засилваш или намаляваш звука. И трябва да танцуваш. Колкото се може по-добре.

Ние обаче бързаме да пресушим сълзите. Те са лукс, който могат да си позволят само слабите.

Хората малко приличат на звездите - блестят, макар и в далечината, и винаги имат нещо интересно за разказване... но трябва време, понякога много време, за да стигнат техните приказки до нас, както светлината до погледа.

Родителите явно съществуват на този свят, за да ни напомнят за страховете, които не изпитваме.

Красотата се ражда от границите. Винаги.

Снимкки: заглавна - Marta D'Avenia; blog.librimondadori.it