„Око за око, зъб за зъб! Това не е мъдростта на жестоките и на грубите.Това е хитростта на безоките и на беззъбите.“
През 60-те години на миналия век, веднага след излизането на първите му стихосбирки „Стихове“ и„Сатири“, Константин Павлов е обявен за враг на народа. Поезията му е забранена, книгите му не се издават повече от 12 години, стиховете му са определяни като патологични и черногледи, а поетът е обявен за шизофреник. За управляващите той е опасен, тъй като поезията му със своя сатиричния патос заклеймява социалистическата действителност, призовава към непокорство и свобода на духа, опълчва се срещу социалния фалш. Тя е лаконична, парадоксална и силна. Затова Константин Павлов е преследван, уволняван и изолиран, а поезията му е била обречена на забвение от бившата социалистическа върхушка. Повече от десетилетие стиховете му се разпространяват като апокрифна литература. Или както както казва поетът, известен като големият мълчаливец на българската поезия , „повече от три десетилетия бях в утробата на Кита“.
Едва през 1975 г. получава разрешение за работа в „Българска кинематография“, където първоначално оправя бездарни сценарии на някои от колегите си. В чужбина оригиналността му намира широко признание още от края на 60-те години. Самата Анна Ахматова казва за него: „Константин Павлов е най-големият български поет, когото някога съм чела!“ В световното културно пространство стиховете му се срещат на френски, английски, испански, немски, полски, руски, сърбохърватски, унгарски и други езици. По негови сценарии са създадени едни от най-известните експериментални български филми.
Вестник „Вашингтон поуст“ пише за него: „Наричат Павлов „един от най-даровитите интелектуалци, отказал да робува на комунистическия режим, властвал в страната до 1989 г. Павлов успява да завоюва популярност въпреки тоталитарната цензура, забранявала публикуването му за период от цели 10 години, заради което творбите му са били разпространявани и четени нелегално“.
Днес Павлов е признат за един от най-значителните и оригинални български поети на XX век.
Гледам на моите неща като на дневник през времето. Адресатът не е насочен към никого. Отговарям за това, което пиша, само пред себе си.
Истинският творец трябва да носи цялата вселена в душата си. Всичко.
Всяко мое стихотворение е ехо от незаслужен шамар.
Всеки писател има право няколко пъти в живота си да изкрещи: „Аз обвинявам!” Но това не бива да се превръща в негово основно занимание…
Една сгрешена формула може да деформира даден технически процес, но за кратко време; обаче една грешно изразена мисъл може да деформира човешки души с необратим ефект. А пък на тоя свят с нищо не се така злоупотребява, както с думите.
Има епохи, които са белязани с пълния крах на нравствеността.
Сега мнозина си задават въпроса „как оцеляхме”. Така поставен, въпросът не предполага отговор, а утвърждение за оцеляване. Доста хитричко. А защо никой не си задава въпроса дали наистина оцеляхме? Или поне – какво от нас оцеля.
Страшна е не самата деформация сама по себе си, а това, че ако 50 години си деформиран, няма да бъдат достатъчни 50 години, за да се формираш отново.
Продължават да са ми симпатични мислещите хора, а не така мислещите или иначе мислещите.
Имам собствена лудост, която не бих заменил с никоя друга. А още по-малко – с колективна лудост.
Ако човечеството продължава да живее още милиарди години, винаги ще му остане нещо ново за прочитане и никога няма да дойде последната страница.
Човек трябва да полудее мъничко, за да не полудее съвсем.
***
ИНТЕРВЮ В УТРОБАТА НА КИТА
- Къде беше -
питат ме -
повече от три десетилетия?
- Бях в утробата на Кита.
Всички виждате,
нарочно питате.
- Как прекара -
питат ме -
три десетилетия в търбуха му?
- И това го знаете -
комар играх
с оня комарджия... Йон библейския.
- Ама Йон излезе -
викат ми, -
теб защо те няма -
питат ме.
- Йон излезе -
господ го откупи,
а за мене дявола не даде пукнат грош.
- Страшно ли ти беше -
питат ме -
толкова десетилетия?
- Страшно беше,
скучно стана -
пушех и мълчах,
мълчах и пушех...
- А сега какво ще правиш -
питат ме -
следващото тридесетилетие?
- Аз ли?
Аз не знам,
но знам, че Кита
фасове ще плюе
три десетилетия
и ще замърсява океанската среда.
ЕПИТАФИЯ НА ХЕРКУЛЕС
Всичките ми зъби са избити
все от беззащитни същества -
и това ме кара да почитам
слабостта!
ЗАЩО АДАМ СГРЕШИЛ
И рече Бог:
- Аз гледам с удивление
и плача сам
пред своето най-висше постижение
Адам.
О, аз му дадох съвест,
просветление,
престол до собствения си престол...
Но Бог в безкрайното си вдъхновение
не виждал, че Адам е гол.
И затова,
когато рукнал дъжд
и над вселената се спуснал хлад,
Адам усетил изведнъж
и студ,
и глад...
Но дяволът тогава с черен плащ
завил го
и под хладния порой
му казал хитро:
- Ти си наш...
Адам отвърнал:
- Твой.
ПАРАДОКС
Темата е за себеподобните.
Ако нямахме себеподобни,
трябва да си създадем себеподобни.
Една амеба,
една гигантска амеба
всеки ден
със свръхусилия
скъсява разстоянието между мен и себе си.
Мърда лъжекрачката си,
разтяга лъжеусмивчицата си.
Някога все пак ще ме достигне.
Вцепенен от нейната настойчивост,
сигурно ще се отдам.
(Както се отдаваме на сън
или в пиянство -
равни дози сладост и омраза.)
Този разговор не е себенаказателен.
(Ще се убия,
ако заприличам на свиня,
която
се къпе в локвата от собствените си сълзи
и намира особено удоволствие.)
Амебата
усеща разликата между мен и себе си.
Докато бъда този, който съм,
ще бъда еталон на нейната самотност.
В оня миг,
когато ме достигне,
тя ще се превърне в идеален
кротък
и трагичен кръг.
Дълго време ще блещукам в нея
като собствена материя.
И когато запълзим отново,
аз ще бъда може би едното
лъжекраче,
лъжеръче
или лъжеусмивчица.