За житейските повели и щастието, с думите на голямата наша поетеса, споделени в том 2 на книгата „Тук съм”

От всички, които са ме любили,
Край мен ще остане само един:
И за него аз ще съм винаги хубава,
Неотделима, както преди.”

От „НЕЖНОСТ”

Сред въпросите, които проф. Шишманов задава на Иван Вазов в известната анкета, има и такъв: „Каква е вашата девиза?”.

Е, нямах семеен герб отпреди няколко века с изписан на латински горд девиз. А днес ми се вижда малко измислена от журналистите тая работа, с девиза - може наистина някаква житейска повеля да е най-важна за теб, да е вътре в теб, но ти едва ли си я формулирал и окачил на стената! (дали пък не е девиз моят закачлив надпис върху хладилника: „Яж по-малко!”)

Като се оглеждам назад, опитвам се да открия моите „житейски повели”. Всъщност веднъж съм сторила това по необходимост. В прочутото някога телевизионно предаване „Всяка неделя” водещият Кеворк Кеворкян питаше накрая за девиза, той трябваше и да бъде написан в специална книга. Ето какво съм казала тогава, според стенограмата:

„Михаил Прившин  има една повест – „Коренът на живота жен-шен”. В нея се разказва и за порода елени, на които режат рогата, докато са млади и още меки, от тях извличат някакво много ценно лекарство. Това е една мъчителна, болезнена и унизителна за животното процедура. И Прившин описва как различните елени преживяват това. Младите се блъскат, реват, мъчат се да избягат. Водачът на стадото Сивото око стои неподвижен, с вдигната гордо глава, от отрязаните рога се стича кръв, заслепява го, загубата на тези рога за него е загуба на мъжката му красота и гордост. Но той стърчи неподвижно, не издава звук. И Прившин казва: „Аз разбрах, че няма унизително положение, ако сам не се унижиш!”.

Последното изречение съм записала в книгата, годината е 1982. Вече няколко пъти споменах за този мой страх, едва ли не комплекс: да не дам да ме унижат. Успях ли? – Донякъде…

А две години преди това в една моя книга съм писала: „Нямам девиз и спокойно живея без него, но ако трябва да подаря някому една фраза, навярно ще бъде: „Стъпи на собствените си рамене, за да излезеш от ямата!”.

Вече съм прозряла: в най-тъжните и в най-трудните си часове човек винаги е сам. И сам трябва да излезе от тях, макар и душата му да е в синини…


Не бях богата и преуспяваща, но получих от тоя живот толкова много радости – от работата, от любовта и приятелството, от майчинството; от слънчевия ден, от хубавата книга, от цъфналата ябълка, от мириса на морето, от добрата дума, от усещанията на тялото и опита на духа да полети… всъщност беше един съвсем обикновен живот, но това ме караше да се надявам, че „честотата” на моите  преживявания и мисли, облечени в думи, може да предизвика у другия човек резонанс със същата честота. Така си обяснявам щастието и честта да бъда четена и приемана от много хора.

Станка Пенчева

Избрано от  „Тук съм” том 2, ИК Жанет 45