„Всеки здрав човек може да изкара два дни без храна. Но не и без поезия.“

Шарл Бодлер е една от най-скандалните и противоречиви фигури на 19 век. Наричан е “баща на модерния критицизъм”, смятан е за предтеча на символизма. Заедно със Стефан Маларме и Пол Верлен формира движението на френските декаденти от втората половина на ХІХ в.

В средата на 40-те години се запознава с работите на Едгар Алън По, които му правят силно впечатление. Почти до края на живота си превежда на френски негови произведения.

Изключително възхитен е от приятеля си Йожен Дьолакроа – един от най-значителните представители на романтизма. Покрусен от смъртта му събира записките му и ги издава, за да се съхрани за вечността спомена за живота и творчеството на гениалния художник.

„Цветя на злото“ на Бодлер е вероятно най-значителната поетична колекция, публикувана в Европа през 19 век, вдъхновение за много от следващите поколения поети.  Бива високо оценена от малък кръг читатели, но сюжетът й предизвиква недоволството на критиката и широката публика. Основните теми за секса и смъртта са смятани за скандални и книгата се превръща в нарицателно за неблагоприличие. Поетът, издателят му и печатарят му са съдени за нарушаване на обществения морал.

Поет на порока и тъмните страни на живота, естет на грозното с илюзорна безнравственост,  поезията му разкрива всъщност чувствителността на един дълбоко морален дух.

ЩАСТЛИВИЯТ МЪРТВЕЦ

В земята тлъста – тор, за охлюви прехрана –
една дълбока яма ще си изровя сам
и своя грохнал скелет ще разположа там,
в забрава да заспи – акула в океана.

Ни завещание! Ни гробница в замяна!
Защо да чакам сълзи от този свят без срам?
Аз всички гарвани приживе ще поканя –
със своя труп разложен разкошен пир ще дам.

О, червеи! Безухи, безоки господа,
при вас мъртвец пристига – щастлив, на свобода!
Без угризения елате в мен – от мрака! –
деца на всичко тленно, преяли мъдреци,
кажете ми: нима и тук тегло ме чака,
мен – тялото бездушно, мъртвец сред мъртъвци?

ЧОВЕКЪТ И МОРЕТО

Човече, ще цениш морето в своя път!
Съзираш своя дух като във огледало
в това море, на бяг отдадено всецяло,
и бездна също тъй горчива е духът.

Обичаш в своя лик да се потапяш, ето –
с очи или с ръце прегръщаш го, и тук
сърцето ти за миг забравя своя звук,
заслушано в гласа несдържан на морето.

И двама скришни сте, човече, ничий взор
във твоето сърце не стига дълбините,
не знаем, о море, богатствата ти скрити;
търсача вечно вий посрещате с отпор!

Но въпреки това не стихва все борбата,
която между вас се води по света,
дотолкова за вас любима е смъртта,
о вечни врагове, непримирими братя!

ФОНТАНЪТ ОТ КРЪВ

Понякога се виждам от свойта скръб облян;
със стонове ритмични струи като фонтан,
успявам всеки шум – най-малкия! – да хвана,
опипвам се, но не откривам нийде рана.

Тече в града, подобно арена очертан –
всяко паве е остров сред кървав океан;
засища жаждата на всяка твар презряна,
природата – и тя червена стана.

На виното всесилно се молех често аз,
дано приспи за малко рушащия ме бяс;
изостри то слуха и моите зеници!

На любовта се молех за сън – да се смили,
но любовта за мене е ложе от игли
и трябва да поя жестоките девици!

ТАНЦЪТ НА СМЪРТТА

С осанка горда и надменна – като жива! –
с воал и ръкавици, прегърнала цветя,
с екстравагантен вид – кокетка костелива,
нехаеща пред всички, и днес напомня тя.

По-тънка талия видял ли си на бала?
Тя с царствената рокля – преливащ водопад –
прикрива мършав крак, но ловко е подала
пантоф с помпон, разцъфнал като разкошен цвят.

А рюшът, заиграл край ключиците криви,
тъй както млечен ручей пълзи между скали,
свенливо погледи, усмивки похотливи
от прелестите мрачни се мъчи да свали.

Дълбоките очи са две гнезда на мрака
и черепът, нагизден от някакъв цветар,
полека се тресе, забучен на гръбнака.
О, как небитието ни смайва с трескав чар!

Мнозина в тоя свят посрещат те с насмешки,
не виждат те докрая – пияни от плътта –
безименния шик на костите мъртвешки.
Но ти, огромен скелет, за мене си мечта!

Реши ли да смутиш с ужасните гримаси
житейския ни празник? Или сред тая гмеж
на пиршеството на Насладата дошла си,
пришпорвана жестоко от някой стар копнеж?

Нима с цигулките и пламналите свещи
мечтаеш да прогониш ехидния кошмар
в буйни оргии духа да отървеш ти
от онзи ад, разпалил в сърцето ти пожар?

Бездънен кладенец на глупостта позната!
О, тая вечна колба с хилядолетна скръб!
През разкривената решетка на ребрата
усойница съзирам – с оголен хищен зъб.

Боя се – вярвай ми, на вятъра отива
и твоето кокетство със странния си стил;
за смъртните сърца ли са шеги такива?
Единствено храбрецът от ужаса би пил!

Очите бездни са, със страшни мисли пълни;
усмивката ти вечна от тридесет и два
блестящи зъба към танцьора хвърля мълнии –
готов да заповръща, с размътена глава.

Но кой не е летял със скелет – в танца слети,
и кой не се е хранил от гробищата, кой?
Какво са дрехи и парфюми, тоалети?
Гнусливият си мисли, че най-красив е той

Ти, баядерко, ти, развратнице безноса,
на тия запъхтени танцьори, на гмежта
кажи: „И червила, и пудри за какво са,
о, скелети под маска? Как чувствате смъртта,

о, антиноевци презрели, беловласи
ловласовци и денди с увяхнали страни,
вас танцът на Смъртта ви люшка във властта си
и ви влече към нови, неведоми страни!

Стада от смъртни в бяг се носят, гмеж безрода –
от ледената Сена до пламналия Ганг! –
не виждат ангела, през страшна дупка в свода
като мускет тръбата насочил в тая сган.

Под слънцето навред, където те намира,
Човечество нещастно, приветства те Смъртта
и често, като теб ухаеща на миро,
насмешката си с твойто безумство смесва тя!

Снимки: wikipedia