Къде не беше Асен Златаров? Еднакво в знания и изкуства: сред професори, писатели и артисти, пред самото най-напредничаво гражданство и в гъстите редове на беззаветното и предано учителство. Всякъде и винаги неизчерпим, носител на светла мисъл и високо чувство” & Антон Страшимиров

Мъж, посветил живота си на науката, основоположник на биохимията в България, учен, общественик, писател. Космополитната натура на Асен Златаров прекрачва строгите рамки на ограниченията и се втурва в живота, за да изследва, открива и твори. Роден в Хасково с името Иван-Асен Христов Златаров, кръстен на Иван-Асен II и величавия му подвиг в битката при Клокотница. Златаров сам избира името Асен, вярвайки в тълкуванието му - без сянка, чист, сияещ. Дипломира се в Женева през 1907 г., после става асистент във Физико-математическия факултет на Софийския университет. Той е доктор по химия и физика в Гренобълския университет (1908), учител в Пловдив, специализира химия на храненето и хранителните продукти в Мюнхен (1909-1910), учен, който прави изследвания върху процеси, водещи до заболявания, синтезира вещества с лекарствена цел, насочва към открития.

Асен Златаров пише литературни статии, художествено-лирична проза и публицистика. Поемите в проза "Цветя за него" и "Песен за нея", подписва с псевдонима Аура - знак на поетичното му творчество. Той пише за проблемите на щастието, изкуството да се живее, идеалите на младото поколение.

Виртуозен оратор, Златаров изнася над 1000 сказки из цяла България, посветени на литературни, философски, научни, социални и политически теми. Той е будният глас, който говори за вечните човешки истини и споделя идеите на великите хора на живота – от Аристотел до Толстой, Тагор, Фройд, Шекспир, Сервантес, Зола, Николай Райнов, Ботев и Левски.

Проф. Асен Златаров е един от създателите на Фармацевтичното дружество у нас, което инициира и настоява за производство на български лекарствени средства. Малцина навярно знаят, че той предлага в българските гимназии да се въведе специална дисциплина „Правилно хранене”. Автор е на книгата “Основи на науката за храненето”.

Асен Златаров умира във Виена на 22 декември 1936 година. В последния си път, той е изпратен от хиляди, стекли се в София и Ботевата песен „Жив е той, жив е!”.

(Златаров позира на парижки скулптор, юни 1926)

Липсва ни поезия

Липсва ни поезия не в стихове или в художествената проза  там за щастие от време на време я имаме, - но тя липсва на политиците ни. И затова нашият обществен и политически живот е така суров и плитък.
И наистина прочетете речите на нашите народни водачи, общественици, шефове: ще останете смразени от тяхната сухота, от липсата им на всяка тръпка от поезия. Няма в тях и помен от благородното увлечение пред видението на една по-горна действителност, няма топлото чувство на вярващия в думите, които казва, няма забравата за дребното, низкото, което стеснява сърцето, и изблика на струя, която разлива възторг, увлича, кара душата да заживява предчувствието на осъществен блян, с една дума - липсва в нашите политици ударът на поета. Изключенията са много малко.
И не тука ли се крие тая празнота в делото на политика у нас, неговата безплодност? И злополучният край на тия политици, които досега толкова разочарования и бедствия за племето ни докараха, няма ли своята първопричина пак в тая липса на поезия в делото им?
Поетичната чувствителност е дарба на синтетичния поглед, на прозрението и ясновидството. А има ли синтетичен поглед в това, що се пише и говори от нашите политици?
Липсва им прозрение, което да ги направи мъдри и силни: да могат уверено да преценяват това, което иде, и да постъпват с ясното предвиждане на зрящи. А не, когато са на власт, да мислят, че тяхното царство е безконечно, и в самозабрава да се отдават на случайни хрумвания или необмислени увлечения. А когато са в опозиция, да нямат чувство на отговорност да мерят думите и обещанията си с фактите на действителността и възможностите. Това дело на политика ли е? Къде се очертава тук политикът с ръст, със стил, фигура, която носи обаяние и на която се прекланят не защото може да раздава служби - днес или утре, - а защото е фигура, наистина белязана с чертата на превъзходството! Политикът е личност, която знае цената на подвига и на жертвата: неговият дух е всякога открит и буен - готов да приема както борбата, така и отстъплението.
Наистина ние сме чули нашите политици да казват, че политиката е изкуство, но забравят едно: че те самите не са художници, нямат поетично дарование. Романтизъм в политиката - това е непонятно за нашите политици: те престават да твърдят, че имат усет за действителността. А забравят, че действителността най-напред се прониква чрез озарението на поетичната усетливост, която разкрива непосредно за сърцето и съзнанието правдата и истината на тая действителност.
Не това ли казва в една своя реч Макдоналд, като завършва с думите:
„Няма добро без поезия. Поезията лежи в сърцето на човешкия култ. Всяко дете на улицата е поет. Политикът без поезия е празен, злополучен, водещ към гибел. И в това именно е неизцеримият недостатък на старите парти, че те нямат поетична чувствителност и съзнание. Ако в тях беше имало малко поне от тоя магичен дар, те нямаше да създават тази световна бъркотия и щяха да ценят повече човешкия материал, с който търгуваха тъй дълго. Нещо, от което днес най-много се нуждае светът, е политическият и социален Шекспир.”

Културната общественост

Има нещо по-страшно, което гнети страната ни, отколкото стопанската криза: това е духовното равнодушие, което е заседнало в душата на гражданите. Нищо от проблемите на духа не ги вълнува! Театърът пустее, издателствата на прочитни книги изнемогват, художествените изложби са без посетители, дори на народните четения, които в началото събираха масово слушатели, почнаха да не се отзовават. Общият уровен на духовния интерес пада все по-надолу и по-надолу.
И затова героичните усилия на нашите духовни избраници им носят голяма болка. Защото, нека не се забравя, че през последните десет години ние имаме ценни придобития и в поезия, и в белетристика, и в пластични изкуства, и в музика, и в наука. И тия хора, които единствени са запазили искрата божия в сърцата си и очертават образа и пътя на племето ни, живеят в духовна пустиня: като че тяхното дело е излишно, ненужно и можем да се разминем без него!… Идете в общата художествена изложба, дето окото ви и душата ви има на какво хубаво да се порадва, и вижте унилите, огорчени погледи на художниците, които сами се движат между своите платна, непоощрени нито от една възторжена дума, нито от един ням прехлас пред рожбата им. С право те се чувстват обидени от тая незаинтересованост на гражданите. Разговорите на писателите се въртят най-вече около тая напаст, която е като че ли задушила в сърцата на гражданите духовната жажда. А без тая жажда, без тревогата за истина и красота човек губи от човешкото и се приравнява към видовете на зоологията.
Къде е най-големият корен на това зло, което заплашва да ни затрие като раса, претендираща да бъде в реда на европейското семейство? Това е, че ни липсват хора с културна общественост като водачи на народната ни и държавна политика.
У нас има погрешно сложен възглед, че само юристи, само политикоикономисти и статистици са призваните за обществени и държавни водачи. И понеже робски слугуваме на тоя възглед, и партии, и държава се повериха на тях.
Трябват ни за водачи хора с културен усет, с културна общественост. Защото ние бавно, но сигурно гинем в общото равнодушие към делото на духа и затъваме в тинята на тесен материализъм.
Само културната личност, в чието съзнание се пречупват тревогите, търсенията, успехите и усилията на века да намери пътя към истина и красота, само тая личност може да бъде народен водач. Водач със стил, с дух, със здрав поглед и обществена стойност. Защото сложните задачи на нашето време не са само „законът за търсене и предлагане” и „печалбата на капитала”, а възел, в който се преплитат устремите на поколения, родени да донесат на човека нещо по-хубаво от това, що бяха му подготвили вековете, които докараха безумието на голямата война.
Културна общественост - това е крещящата нужда за племето ни.

Снимки: wikipedia.org