Писателят, който обича хората и разказва за тях. Иво Андрич, който строи мостове към човешките души – по-свещени от храмове и по-нужни от домове. Андрич е първият балкански творец, удостоен с Нобелова награда за литература. През 1961 г. той получава голямото признание за епическата сила, с която пресъздава мотиви и съдби от историята на страната си и е предпочетен пред Греъм Грийн, Толкин, Лорънс Дюрел и Робърт Фрост.
Философията и литературата чертаят пътя на родения през 1892 г. в с. Долац, (днешна Босна и Херцеговина) творец, а първата му поетическа книга "Ех Роnto" се появява на бял свят през 1918 г. По време на войната живее в усамотение в Белград, където пише трите си романа "Мостът на Дрина", "Травнишка хроника" и "Госпожицата", които излизат през 1945 г.
"Ако светът познаваше по-добре миналото, вярвам, че много от сегашните недоразумения биха изчезнали. Трябва да живеем заедно, съзнавайки етическите, етническите, историческите, литературните разлики. Историята показва, че никой не може да живее сам, затова трябва да живеем заедно... Не бива да забравяме, че и ние, и гърците, и българите сме един малък свят, варим се в казана, над който са се надвесили големите в очакване на своя залък...", споделя Иво Андрич. А ние споделяме неговата изповед в "Ех Роnto".
Дали ви се е случвало някога, изхвърлени от релсите на живота, да кажете на катадневието сбогом и да литнете, носени от страшен вихър, уплашени като човек, който усеща, че му се изплъзва почвата под краката?
Дали ви се е случвало да ви отнемат всичко – а какво ли от човека не може да се отнеме? – да поставят на душата ви тежка, отвратителна ръка, да ви отнемат радостта и бодростта на свободния дух, последния злочест дар на съдбата, и да направят от вас ням, послушен роб?
Разнолики и много са скърбите, които сполетяват човека на тая земя, където "по-чувствителната душа по-дълбоко ридае", а този, който е изпитал само една от истинските големи скърби в живота, е мой брат и приятел.
На всички по широкия свят, които са страдали и страдат заради душата си и възвишените извечни копнежи, посвещавам тези страници, писал съм ги някога само за себе си, а днес ги изпращам до всички мои събратя по болка и надежда.
Къде ли не съм скитал! Къде ли не се сриваха стремежите ми, колко пъти съм падал, колко съм блуждал в мислите и грешил в живота! Как да ви кажа, като и собствената ми памет го е забравила! Гордостта ме носеше като вятър. Огънят, от който изгаряше душата ми, не ме поглъщаше, а ми даваше сили и полет.
На борбите в света гледах както от ясен връх се гледат надбягващите се мъгли из долините.
Бях безмълвен, горд гостенин на живота.
Късах най-високите плодове. Устните ми бяха кървави, жените целуваха ръцете ми. Годините минаваха и донасяха плодовете си, а аз наричах себе си господар на живота.
Тогава силна съдбовна вълна ме повали на твърдата мрачна пътека и в очите ми угаснаха багрите на живота и цялата му красота. От всичко това не остана дори колкото прахта по косата, когато чистим за велики пости.
Нямах дори кора хляб, нито сълза да я наквася и да ми олекне. Гладен треперех от студ, измъчваше ме срамът, моят и чуждият, и ударите и следите от оковите по ръцете.
Кой от щастливите и свободните знае какво нещо е самотата? Нямаше дори паяк, който да изпреде поне една нишка в самотата ми, а човекът, чиито стъпки чувах пред вратата, бе мой неприятел.
Плашех се и от кръвта, чувах я как бие в китката на ръката ми, защото ми показваше, че съм жив, а то бе равносилно на страдание.
И си мислех: Бог не би трябвало да ни подлага толкова на изкушения и да ни отвежда до страшното място, където смъртта и животът за нас са едно и също. Още тогава, дори в най-голямото примирение, не можех да разбера защо от всички твари само на човека е дадено понякога да намрази живота си.
Виждам и разбирам невидимата логика на всички случки в живота на човека. Не с думи и не с мисли само, а дълбоко с цялото си същество усещам чудесното, неумолимо равновесие, което цари във всички наши отношения.
Има една непозната формула, която определя съотношението между радостта и болката в нашия живот. Страданието и грехът се допълват като калъпа и отливката.
Животът ни връща само това, което даваме на другите.
Вятърът не ни носи като листа и горчивото щастие да летим не е самоцелна мисъл и стремеж. Ние не сме атоми на прахта, която лете из друмищата се издига безцелно към облаците, а съвсем малки частици от една безконечна мозайка, аз дори не съзирам смисъла, облика и измеренията й, но в нея, ето, съм намерил своето място и стоя набожно като в храм.
Денем, когато слънцето господства, в мен се борят желанията на тялото с истините и заветите на душата; и душата е винаги победителка, защото крие стона под безмълвието, а желанията и страха потопява в отрицанието.
Доблестта на човешката душа, от която не мога да се отрека, и смелостта, която душата насила отнема на тялото, ме съпровождат денем, докато слънцето властва.
Има мигове, в които душата ми се гневи и мята, моите двайсет и три години надигат глас и волното ми желание се блъска в тесния съдбовен кръг като птица в прозорец.
Има мигове, когато със смиреност, която неволята носи, разбирам, че отрицанието и мъките са необходимост, когато – благодарен за всички минали радости в живота – разбирам, че е било необходимо един ден да дойде и техният край, и то точно такъв край.
Има мигове, когато горя спокойно, като жертвена вощеница, току-що внесена в храма.
Белият блясък, който Бог изсипва по света, залива очите ми. Килими, извезани от слънце и сенки. Огнен мирис има виното на живота. Сърцето ми бие под гърлото. За дълъг живот и голяма радост.
Пътувайте и бродете, не оставайте с копнежа по бурно море, по полета, по гъсти гори! Богу е драго да види как животът ви е песен и танц! За живите и за тези, които са млади! За свободните чада е радостта на летните дни. Виж как някъде се люлеят клони – колко неспокойно е сърцето ми! – виж как сутрин птицата не млъква и пътищата, които кръстосват света, бързат, бързат и зоват; и небето, което не мога да видя от моето прозорче, сигурно е величаво и прекрасно като единствена безкрайна радост.
Снимки: slobodnahercegovina.com, sr.wikipedia.org
