„Светът - каквото и може да си помислим, когато сме ужасени от неговата необятност и нашето собствено безсилие… е изумителен…“
През 1996 Нобеловият комитет обявява родената през 1923 полска поетеса Вислава Шимборска за „Моцарт на поезията“. Преживяла ужаса на Втората световна война и два тоталитарни режима, Шимборска избира поезията пред мълчанието и мъдростта пред многословието:
„Човек не трябва да се опитва да бъде добър, защото това ще му се отплати, а защото злото се храни от интелектуалната и емоционална закърнялост и това трябва да бъде изкоренено“, казва полската поетеса и пише стихове, различни от модните философски и артистични тенденции, изпълнени с ирония, парадокси, шеги и с огромната смелост да говори напълно откровено над бездната. Да вижда смешното в живота, въпреки всичко преживяно, е въпрос на личен избор, на надмогнато страдание.
Стихотворенията й нямат обикновената за поезията мелодичност, а преводачите й (сред които и Блага Димитрова) споделят, че са трудни за превод, тъй като са от онези предизвикателства, които ги очароват от провокацията на „затруднения почит“, защото той разкрива „второто и третото дъно на текста... уж нехайни, недовършени изрази, а зад тях се разливат психически бездни“.
Дискретна и иронична, понякога трагична, Шимборска споделя в кратката си нобелова реч, че работата на поета е „безнадеждно нефотогенична. Седи някакъв човек на бюро или лежи на канапе, гледа втренчено в тавана или стената, от време на време напише седем стиха, един от които след четвърт час задраска, и минава още един час, в който нищо не се случва. Кой зрител би издържал да гледа подобно нещо?“
Но въпреки това, с усмихнати очи, завършва речта си с изречението „Поетите винаги ще имат много работа“.
(1923 ~ 1212)
Предпочитам киното.
Предпочитам котките.
Предпочитам дъбовете над Варта.
Предпочитам Дикенс пред Достоевски.
Предпочитам се, когато обичам човека,
отколкото когато обичам човечеството.
Предпочитам да имам подръка игла и конец.
Предпочитам зеления цвят.
Предпочитам да не казвам,
че разумът е виновен за всичко.
Предпочитам изключенията.
Предпочитам да изляза по-рано.
Предпочитам да разговарям с лекарите за нещо
друго.
Предпочитам стара илюстрация на линии.
Предпочитам да съм смешна, когато пиша
стихове,
отколкото когато не ги пиша.
В любовта предпочитам не кръгли годишнини,
а празнуваните ежедневно.
Предпочитам моралистите,
които нищо не ми обещават.
Предпочитам хитрата доброта пред прекалено
лековерната.
Предпочитам земята цивилна.
Предпочитам победените страни пред
победителите.
Предпочитам да имам забележки.
Предпочитам ада на хаоса пред ада на реда.
Предпочитам Братя Грим пред първите
страници на вестниците.
Предпочитам листа без цветя пред цветя без
листа.
РАЗГОВОР С КАМЪКА
Чукам на вратата на камъка.
– Аз съм, пусни ме.
Искам да влезна в твоята вътрешност,
да се огледам наоколо,
да те поема като дъх.
– Иди си - казва камъка. –
Аз съм плътно затворен.
Дори разбити на части
ще бъдем плътно затворени.
Дори стрити на пясък
никого не ще пуснем.
Чукам на вратата на камъка.
– Аз съм, пусни ме.
Идвам с чисто любопитство.
Живота за него е единствен шанс.
Имам намерение да се разходя през твоя замък,
а после да посетя още и листа и капка вода.
Малко време имам за това.
Моята смъртност би трябвало да те трогне.
– Аз съм от камък – казва камъка –
и по необходимост трябва да съм сериозен.
Отивай си.
Нямам мускули за смях.
Чукам на вратата на камъка.
– Аз съм, пусни ме.
Чула съм, че в теб има големи пусти зали,
не видяни, красиви напразно,
глухи без ехо на ничии стъпки.
Признай си, че сам ти малко за това знаеш.
– Големи и пусти зали – казва камъка –
но в тях няма място.
Красиви, може би, но извън вкуса
на твоите бедни чувства.
Можеш да ме познаеш, никога не ще ме узнаеш.
С цялата повърхност се обръщам към теб,
а с цялата си вътрешност лежа обърнат.
Чукам на вратата на камъка.
– Аз съм, пусни ме.
Не търся в тебе приют завинаги.
Не съм нещастна.
Не съм бездомна.
Моят свят си заслужава да се върна.
Ще влезна и излезна с празни ръце.Ю
И за доказателство, че наистина съм била,
няма да дам нищо освен думи,
на които никой няма да повярва.
– Няма да влезнеш – казва камъка. –
Липсва ти чувство за участ.
Дори поглед изострен до всевиждащ
за нищо няма да ти послужи без чувство за участие.
Няма да влезнеш, едва имаш намерение за това чувство,
едва зародиш, само въображение.
Чукам на вратата на камъка.
– Аз съм, пусни ме.
Не мога да чакам два хиляди века
за да влезна под твоята стряха.
– Ако не ми вярваш – казва камъка –
обърни се към листа, ще ти каже същото, което и аз.
Към капката вода, ще каже както листа.
На края запитай косъм от собствената си глава.
Смях ме напушва, смях, огромен смях,
който да се смея не умея.
Чукам на вратата на камъка.
– Аз съм, пусни ме.
– Нямам врата – казва камъка.
ДА НАПИШЕШ АВТОБИОГРАФИЯ
Какво е необходимо?
Необходимо е да напишеш молба,
и към молбата да приложиш автобиография.
За да откъснеш вниманието от това колко си живял,
е добре автобиографията да е кратка.
Краткостта и внимателният избор на данните са задължителни.
Променяш пейзажите в адреси
и несигурните спомени в точни дати.
От всичките любови е достатъчна само брачната,
и от всички деца само тези родените.
По-важно е кой те познава, а не кой познаваш ти.
Пътувания – само ако са в чужбина.
Принадлежността към едно какво, но без защо.
Хвалби без мотивация.
Пишеш все едно никога не говориш със себе си
и се отбягваш.
Отбягваш кучета, котки и птици,
евтини украшения от миналото, приятели и мечти.
По-добре цената, отколкото стойността
и заглавието вместо съдържанието.
По-добре номерът на обувката, вместо това къде отива
онзи, за който те вземат.
Добавяш снимка с ухото да се вижда.
Формата има значение, не това което чува.
Какво се чува?
Шума на колите мачкащи хартията.
ТРИ НАЙ-НЕОБИКНОВЕНИ ДУМИ
Щом изричам думата Бъдеще,
първата й сричка вече отминава в миналото.
Щом изричам думата Тишина,
погубвам я.
Щом изричам думата Нищо,
създавам нещо, което да се побере не може в никакво небитие.
МЪЖКО СТОПАНСТВО
Той е от тези мъже, дето всичко си вършат самички.
Трябва да го обичаш със все шкафчета и полички.
С онова, което е в тях или навън се подава.
Няма вещ, която съхранение не заслужава.
Чукчета, клещи, длета и свредели, и епруветки,
гвоздеи, шнурчета, дюбели разни, някакви четки,
тубички от лепило, колекция камъни речни,
менгеме и наковалня, бурканче с тайнствена течност,
стар будилник, край него – всичките извадени части,
мъртъв бръмбар в шишенце, флакончета, смазки и пасти,
летвички къси и дълги, уплътнения, кламери,
три пера от водна кокошка от езерото Мамри,
няколко тапи от шампанско, затънали във цимент,
две стъкълца, потъмнели при някакъв експеримент,
плочки, дъсчици и гумички, картончета дребни,
които били са или пък ще бъдат потребни,
ключове цяла дузина, кожа, ръкави от дрешка,
някакви дръжки за нещо, и прашка съвсем момчешка...
Да изхвърлим – попитах – част от богатството прашно?
Този, когото обичам, изгледа ме страшно.
ПЪРВАТА ЛЮБОВ
Казват,
че първата любов е най-важна.
Това е много романтично,
но не е моят случай.
Имаше между нас нещо и нямаше,
ставаше и си отиде.
Не ми треперят ръцете,
когато попадам на разни подаръчета
и на свитъка със писма, завързан
със шнурче –
да беше поне със панделка.
Срещата ни – единствена след години
беше разговор между два стола
край студената маса.
Други любови
чак досега дълбоко
дишат във мене.
Онази е вече без дъх – как да въздъхне.
ВЗАИМНОСТ
Има каталози на каталозите.
Има стихотворения за стихотворения.
Има пиеси за актьори, играни от актьори.
Писма в отговор на писма.
Думи, които служат за обяснение на думи.
Мозъци, заети с изследване на мозъците.
Има тъги, заразителни като смеха.
Хартия от преработена хартия.
Видени погледи.
Големи реки със солидно участие на неголеми.
Гори, докрай изпълнени с гори.
Машини, предназначени за правене на машини.
Сънища, които внезапно ни будят от сън.
Добро здраве в резултат на възвръщане на здравето.
Стълби колкото нагоре, толкова и надолу.
Очила за търсене на очилата.
Вдишване и издишване на дъха.
И нека поне от време на време
ненавист на ненавистта.
Защото е краят на краищата
незнание за незнанието
и ръцете са наети да измиват ръце.
Снимки: popesq.com, Plotek, The New York Review of Books, Gazeta Wyborcza
