Любовта към родния край, към целокупната родина, е вродена у човека чувство, силно и дълбоко. То е могъщо като инстинкта за самозапазване, непобедимо е като глада и жаждата. То събира в себе си всички чувства, които поддържат живота у човека, пък и във всяка жива твар. То гори непрестанно в човешката душа, неделима част от нея, трепти винаги живо във всеки удар на сърцето ни.

Ние сме свързани завинаги с родната земя, както и тревите, и дървесата, които растат по нея, както птиците, които прелитат през пустини и морета, за да се върнат в старите си гнезда, както дивият звяр, който щом усети, че наближава последният му час, бърза да се скрие в бърлогата си и там да умре. Плодовете на родната земя и нейните извори хранят най-добре нашето тяло, те са ни най-сладки. И на царска трапеза, и пред златен потир с най-вкусно питие не можем да забравим сладостта на залъка , с който ни е захранила нашата майка и баба, сладостта на всяка глътка от бистрото изворче край родното ни село. Още от рождение познаваме лятото и зимата над нея, ветровете, които се носят из нейните простори, добрите и злите духове, които я обитават.

Любовта към родината разкрива нейната хубост, ние виждаме красотите на родната земя, тъй както никои чужди очи не могат да ги видят. Нека бъде тя дори пустиня или сковани във вечни ледове поля и планини, над нея остава небето, слънцето и звездите, облаците, руменият блясък на зората, пламтящите залези, бурите, покоят на сините вечерни часове. Навред е хубав широкият божи свят, но нашето първо утро изгрява над родната ни земя и звездите за пръв път затрептяват над родната ни стряха.

Няма по-люта болка от скръбта по родината. Тая болка на душата познава всеки, който е напуснал по неволя родния си край. Тя помрачава всяка наша радост, кара ни да заспиваме с въздишка и да се събуждаме с въздишка. Тя ни надживява – остава да живее в последната ни мисъл, в нашето последно желание: прахът ни да почива ведно с праха на дедите ни. В сърцето на всеки, който е напуснал волно или неволно родната си земя, и все едно дали е щастлив или нещастен, остава един копнеж – да види поне още веднъж родния си край. А който е напуснал родината си, прогонен от потисници, той страда сто пъти повече, защото е жестоко наранена и неговата гордост.

Има люде, които отричат родината – тяхна родина била цялата земя. О, да – земята наистина е наша обща родина, но спрямо другите планети; и цялата слънчева система е наша родина, но спрямо вселената. Тия люде искат да освободят човека от илюзии. Те отрекоха и майките си, нарекоха ги само жени, които раждат. Ала и за тия творци на химери идва час, когато и те се връщат към своята родина.

Няма по-силен зов от зова на родината и по-силна любов от любовта към родината. Няма човешка сила, която може да скъса връзката между човека и неговата родина, която да заличи в неговата памет спомените му за нея. Всяка човешка сила има край – родината е вечна, защото тя живее в нас, в нашите деца и в децата на децата ни. Ако в борба за нея, за всеки неин кът, човек падне сто пъти, сто пъти ще стане отново и само за нея той умира спокойно, без съжаление, с радост.

От хиляди години човек пее и се моли: „Родино, ако те забравя, езикът ми да онемее, десницата ми да изсъхне!“

1940 г.
Димитър Талев

Картини: Наньо Нанев