“Ние не можем без поезия. Ако тя изчезне, това би опровергало самите нас. Защото животът би обеднял. Аз не мога да си представя един свят без поезия.”
Далечно
Напразно всяка вечер аз поглеждам
във старата кутия за писма.
Не идва пликът бял, със почерк нежен,
с любимо нежно име на гърба…
По коридора тръгвам много бавно
и в стаята си влизам много сам.
И седнал до прозореца по навик
стоя във мрака, чакам те, мълча.
И мисля дълго как отмина влака
и мисля дълго колко си далеч
и колко дни ще трябват на писмата ми
да стигнат до далечния адрес.
Прости ми, че така скърбя за тебе
не бива, знам, не бива, а боли
и утре пак напразно ще погледна
в кутията за малкия бял плик.
За верността към думите, за поетите като хора, изстрадали любовта си към живота, за изящната душа и слово на големия наш поет Иван Пейчев – с думите на Христо Фотев.
„Помня – неговата красота ме удиви. Тая почти болезнена красота на главата му – особено ръцете – и в най-привично делничните движения. Крехко колебливата му походка, чиято опорна точка е някъде между небето и земята – и може би затова – невероятно стабилна. И най-вече – дълбоката клавиатура на неговите жестове – резки, брутално отчетливи – скръбно средство за защита на една нежна, уязвима, чувствителна душа. А други – изваяни от доверие за удостоените и достойни за доверие… Едва забележими и празнични, защото носталгията по празника е главното, което ни сближи. Как да забравя – една маса, три риби, пет чаши и силуета на някоя измъкната из тишината дума, която тъй рязко смъква дрипите си, че ни заслепява с внезапната си любовна голота.
Празнична е същността му! Той винаги носи празника в себе си – празника е неговото здраве… И той го осъществява! И с това отрича „теорията на ужаса“ – смъртта! Той е винаги в центъра на празника и малко встрани от него… Тука е тайната на неговото обаяние, което обединява понякога на масата му толкова различни и изначално разделени светове. Невинни и виновни по призвание, ангели и бивши архангели, мъже и жени, и деца… Момичета!
Това би могло да се нарече „Иван-Пейчевската атмосфера“ – тъжно обещание за братство, обещание, което се излъчва и от кожата, от порите на неговите стихове.
Защото и те – както всичко, направено от човека – са по ръста и по образа на създателя си.
Отношенията му с думите са, както отношенията му с хората – страстни, категорични, драматични.
Драматизмът на неговите отношения с думите се сгъстява понякога дотолкова, че тялото му – което той не обича – не издържа, и тогава той, най-нежният и най-общителният, трябва да изпие чаша с вино, за да възстанови контакта си с хората… Дори с най-близките!
Но той не се предава, т.е. не прибягва до насилие над думите, в което е и голямото поражение на повечето от колегите му. Той знае тайната на паузите между думите – спасителната пауза, в която се възстановява взаимното доверие… Оная тъй рядко интимна интонация, окървавена от безкрайните часове на самота, очакване, търпение, време на мизерия и тържествуване, на оскърбление и разкаяние, на смирение… (Аз се плаша – и кой има смелостта да дешифрира живота на поета.) Но да се върна на интонацията – единствената интонация, която възстановява невинността – първичното предназначение на думите… А има ли по-насипвана и по-компрометирана материя от думите?
Това е работа! Святата, истинска, единствена работа на поета, в която успехите са толкова съмнителни, а признанието – тъй оскърбително понякога. Най-несправедливо оценимата работа, защото предаността, верността към думите понякога е по-голяма от тая към хората, към езика им. А кой друг, ако не поетът, може да защити и съхрани живота на езика и непрестанно застрашаваното му здраве?
Тъкмо тук е опасното пространство, трагиката на поета – родения – мястото, изпепелено от гръмотевиците на толкова професионални и непрофесионални наблюдатели на нашата поезия… И ме изумява устойчивостта – силата, с която въпреки всичко се осъществява поетът. Наистина пи са „слепи децата на боговете“, или са „зрящи очите на душите им“ – не зная, но винаги са ме изумявали явленията Ботев, Яворов, Дебелянов, Далчев, Пейчев, Геров…
И на края – това е най-убийствената, най-нездравословната работа! Най-безнадеждно непрекъснатата работа, която ерозира тялото – очите, ръцете, сърцето… Но какво е тялото пред възможността да бъдат съчетани няколко най-различни и често пъти враждебни помежду си думи, да бъдат измъкнати от хаоса те и да бъдат венчани, както Ромео и Жулиета в параклиса пред олтара на отец Лоренцо.
Но да! Какво е жалкото тяло пред точното и красиво-атлетическо словосъчетание:
Когато ти решиш да си заминеш,
недей си взема сбогом нито с мен,
нито с морето!
Иди си, без да се сбогуваш!
О, работа, в която животът на поета прилича на самоубийство, но не е самоубийство, а едно непрекъснато изумление от човека и живота във всичките му превъплъщения!
Поетът умира от изумление!
Аз не говоря за имитаторите в областта на словосъчетанията, колкото и съвършени да са те. (О, колко тънка, едва забележима, но съдбовна е тая граница между имитацията и истинското… Неописуемото.) Не за тия, които насилват думите (а те са толкова безпомощни и невинни), които извиват техните китки и юношески глезени и ги захвърлят в моргата – по мрамора на жалките си книги, изпълнени с агонията на насилените, оскърбени средства!
Говоря за поетите! За хората – изстрадали любовта си към живота, осъзнали – изкупили отговорността си пред средствата! За малкото, които са над инфантилната имитация на възторга и ентусиазма – истинските възторжени ентусиасти… За които правенето на поезия не е средство, а съдба! Съдба, в която една нация осъзнава стойността си… Говоря за Иван Пейчев!”
Из „Слово за Иван Пейчев”, Христо Фотев