♥ Да се възпитат еничари е по-лесно. Омраза и ненавист се насаждат без особено затруднение

„Ако ние възрастните съумеем да проявим малко мъдра воля и за пазим света читав за децата, това ще бъде най-добрият педагогичен акт, на който сме способни.“ ~ Георги ДАНАИЛОВ

Убийството на Моцарт 

…Истината е, че все още малко разбираме детската природа и да говорим категорично за нея е безразсъдно.

Някога Джавахарлал Нeру писа, че завижда на онези, които имат окончателни становища, завижда на тяхната увереност и решителност, но същевременно не може да не съжалява такива хора, защото те очевидно са престанали да мислят.

Аз мога да бъда уверен в малко неща. Едното от тях е, че възпитание без ясно определена цел, съобразена със същността на детето, е осъдено да търпи провал. Моята цел винаги е била някак интуитивна, вървял съм към нея в мъглива добронамереност, лутал съм се и съм губел пътя. Сега разбирам, че да се възпитат еничари е по-лесно. Омраза и ненавист се насаждат без особено затруднение. На историята е известно как се възпитават роби, а нашата задача е да възпитаваме свободни хора.

Уверен съм също така, че всички деца могат да станат добри и свободни хора, че доброто служи на живота, и не вярвам вече в тържествуващата от релативизъм поговорка: „Това, което е добро за птиците, е зло за градинаря.“ Трябваше да дойде втората половина на двадесетия век, да се избият и прогонят птиците, да се навъдят гъсеници. та да разбере ненаситният градинар, че онова, което птиците са му отнемали, е било нужно за самия него.

Мисля, че вече не е забранено да попитаме дали много от нашите нравствени принципи, онези, които Имануил Кант смяташе трансцедентни и абсолютни, нямат свое зачатие в организацията на живота. Грижата за рожбите, покровителството на невръстното, защитата на рода, общността, взаимопомощта. дори саможертвата. всичко това съществува и в по-нисшите от човека видове. Когато една маймуна се отделя от стадото, за да възпре преследващото го хищно животно и се оставя да бъде разкъсана от него, аз не мога да нарека тази нейна постъпка другояче освен саможертва. Дори да ме упрекнат във вулгарен биологизъм, пак няма да знам как да я нарека. Когато пуснат газ в обиталището на плъхове, някои от тях запушват с телата си отворите, от където нахлува отровата, умират и така спасяват другите. Това как да го определим? Хайде да го назовем инстинкт за съхранение на вида, за да не се дразнят философите на морала.

Какво да се прави, всичко не може да бъде откритие и достояние само на човека - ако ни е необходимо самочувствие, можем да признаем, че атомната бомба е чисто наше създание и най-старателните сравнителни проучвания няма да открият неин примитивен аналог в света на живата природа.

Като се вглежда по-старателно и по-ненадминато в естеството, като проследява връзките си с всичко живо, човекът не се унижава, той само по-малко се заблуждава. Тъй като всяко живо същество се ражда готово да се включи в една видова организация, с вродени способности да участвува в нея, да живее чрез нея и да загине всред нея, така и човекът идва на света годен да се включи в човешката общност. Но той се отличава от всички животни, защото осъзнава порядъка на тази общност и се опитва да го промени. Човешката авантюра сигурно е започнала с първата промяна на установения ред. И сега не на шега ще кажа, че животните нямат проблеми с възпитанието, а хората имат точно защото променят света. Възпитанието изостава от общественото развитие, защото залага на сигурността и миналия опит. То подготвя бъдещето, разчитайки повече на миналото.

Аз се помъчих да посоча какво според мен продължава да ни пречи във възпитанието на нови хора, истински социални личности, които ще живеят нов живот. Видях тези пречки и в отношенията в съвременното семейство, и в недостатъците на училището, в обществото, в отчуждаването от природата, в нечистото отношение към половия живот, дори в спорта. Казал съм общоизвестни истини, искам да повторя това: общоизвестни, но съм се надявал, че ако ги съберем заедно, те могат да предизвикат нови мисли. Навярно съм пропуснал много съществено, може да не съм забелязал и съдбоносни неща, но нека все пак читателят знае, че и аз самият съм създание на семейство с всичките му грехове и предразсъдъци, в рентгеновата ми снимка има много сенки, и аз съм учил в училище, което ме е отблъсквало и привличало, приобщавало към едни знания, отстранявало от други; и аз съм живял в общество, в което много пъти реалното е било в противоречие с идеалното и мечтаното. С други думи и аз съм продукт на естествения възпитателен компромис между това, което трябва да бъде, и това, което е. Вършил съм малки подлости в живота си, с желанието да избегна големите. Искал съм да казвам истината в очите, но съм отлагал изказването си за друг път. Обичам безстрашието у другите, но често пъти съм смятал, че то е достатъчно. Говоря за любов към природата, но съм засадил дръвчета само в нашия двор. Обичам кучетата, но съм удрял моето. Обичам ги, но все пак ме е страх от тях, защото са ме хапали. Говоря за чистота в любовта, но съм разказвал доста „неприлични“ анекдоти. Това е. От такава личност не може да се очакват особени педагогически прозрения, сигурно е, че и тя е между виновниците за убийството на Моцарт.

Когато завършвам тези страници, заплахата светът да се изтреби и да няма повече бъдеще отново е надвиснала над всички краища на планетата. Тя присъствува във въздуха, в напрежението на ефира, кара ни да се взираме с безпокойство и мъка към децата, които играят вън. Какво ли ги очаква? Кой от тях ще назове честта и кой позора, и кой смъртта? Може би, ако човечеството се самоунищожи, това ще бъде участта, която заслужава, то е било като жалкия Шекспиров актьор, който се пъчи на сцената и за когото няма да се чуе никога нищо повече.

Не! Почакайте! Има едно нещо, което винаги ще противоречи на тази мъдрост на финала. Това са децата. Кой ще дръзне да каже, че те с нещо са заслужили апокалипсиса. Кой?

Ако ние възрастните съумеем да проявим малко мъдра воля и запазим света читав за децата, това ще бъде най-добрият педагогичен акт, на който сме способни.

От: „Убийството на Моцарт“, Георги Данаилов, изд. „Отечество“, 1986 г.
Снимка: Георги Данаилов (1936-2017), Институт за литература; dictionarylit-bg.eu

В този ред на мисли