„Колко прекрасно е, че никой не трябва да чака и момент, за да промени света към по-добро.“
В историята на антифашистката литература има един особен роман – „Задната къща“, познат повече като „Дневникът на Ане Франк“. Това е дневник на дете – дете, което се опитва да преодолее с помощта на писането ужаса на Втората световна война. От укритието, в което се намира, малката еврейка разказва за ежедневието си, разсъжденията си и надеждите си, които впоследствие биват преведени на 60 езика.
Въпреки лишенията, въпреки теснотията, глада, непрекъснатия страх да не бъдат издадени на нацистите, Ане показва в писанията си една необикновена сила на характера. Ане Франк умира на 15 години, на неизвестна дата през март в концентрационния лагер „Берген-Белзен“.
(Anne Frank at her desk, © Madame Tussauds Amsterdam)
Адът и небето са неща, които много хора не могат да приемат, но все пак вярата в нещо, няма значение в какво, държи човека на правия път. И това не е страхът от бога, а съхраняването на собствената чест и съвест. Колко красиви и добри биха били хората, ако всяка вечер, преди да заспят, извикваха пред погледа си събитията, станали през деня, и проследяваха точно какво е било добро и какво лошо в собственото им поведение. Така човек несъзнателно се опитва всеки ден отново и отново да поправи нещо в себе си и естествено след време ще постигне много. Този начин може да се използва от всеки, не струва нищо и определено е много полезен.
Мъртвите хора получават повече цветя от живите, защото разкаянието е по-силно от благодарността.
Колко бяха верни думите, които татко каза: „ Всички деца трябва да се грижат за собственото си възпитание. Родителите могат само да дадат съвет и да посочат правилния път, но окончателното формиране на характера се крие в собствените им ръце“.
Дали някой родител някога е успял да задоволи напълно децата си?
Най-доброто за всеки, който е изплашен, самотен или нещастен, е да излезе навън, някъде където е съвсем сам, сам с небето и природата. Защото едва тогава и единствено тогава човек усеща, че всичко е така, както трябва да бъде, и че той може да бъде щастлив само в обикновената, но прекрасна природа. Докато тя съществува, а нея винаги ще я има, при каквито и да е обстоятелства, сигурна съм в това, тя ще е утеха за всеки нещастен. И аз вярвам твърдо, че при мъка природата може да донесе голямо облекчение.
Няма да се плаша от истината, защото колкото по-дълго я крием, толкова по-трудно ни е после да я чуем.
Всеки таи вътре в себе си добри новини. Добрите новини са, че ти не знаеш колко прекрасен можеш да бъдеш, колко много можеш да обичаш, какво можеш да постигнеш и колко голям е потенциалът ти.
Колко прекрасно е, че никой не трябва да чака и момент, за да промени света към по-добро.
Мързелът изглежда привлекателно, но само работата носи удовлетворение.
Ние всички живеем с една цел – да бъде щастливи. Животите ни са толкова различни и все пак толкова еднакви.
Който е щастлив, ще направи и другите щастливи.
Любов насила не става.
Но едно нещо вече зная и то е: човек се опознава добре едва когато поне веднъж си се скарал истински с него. Едва тогава можеш да съдиш за характера му.
Постоянно се питам дали всичко хора, като поживеят продължително време заедно, започват да се карат. Или ние сме имали лош късмет? Дали повечето хора са такива егоисти и толкова стиснати?
Веднъж попитах сестра си дали ме намира за много грозна. Тя каза, че изглеждам смешно и че имам хубави очи. Много неясно, не мислиш ли?
Марго е винаги най-умната, най-милата, най-красивата и най-добрата. Но и аз имам малко право да бъда приемана сериозно. Винаги съм била клоунът и непрокопсаникът в семейството, винаги е трябвало двойно да заплащам за всичко – веднъж по време на разпрата и още веднъж с отчаянието в душата ми след това.
Често падам духом, но никога не съм отчаяна; гледам на това наше укриване като на опасно приключение, което е романтично и интересно. Гледам на всяко лишение като на нещо забавно за описване в дневника ми. Решила съм да живея различно от другите момичета, а и по-късно да не съм като обикновените домакини. Това наше укриване е добро начало на един интересен живот и затова в най-опасните моменти се смея на комичното в тях.
Млада съм и притежавам още много неоткрити качества, млада съм и силна, и изживявам това голямо приключение; то все още продължава и аз не трябва да се оплаквам по цял ден. Дадено ми е много – жизнерадост, ведрост и издръжливост. Всеки ден чувствувам как се развива вътрешният ми живот, как освобождението приближава, колко са добри хората около мен, колко интересно е нашето преживяване! Защо тогава да бъда отчаяна?
Това е най-трудното в нашето време: идеалите, мечтите и хубавите очаквания още не са покълнали в нас, а жестоката действителност ги поваля и унищожава напълно.
Истинско чудо е, че не съм се отказала от всички свои мечти, защото те изглеждат абсурдни и неизпълними. Но аз здраво се държа за тях въпреки всичко, защото все още вярвам в присъщата на човека доброта. Напълно ми е невъзможно обаче и да градя всичко върху основата на смърт, злочестие и хаос. Виждам как светът бавно все повече заприличва на пустиня, все по-силно чувам приближаващата се гръмотевична буря, която ще унищожи и нас, съчувствам на мъката на милиони хора, но като погледна към небето, си мисля, че всичко все пак ще се оправи, че тази жестокост ще свърши, че пак ще настъпят спокойствие и мир в света.
Никой никога не е ставал беден като дарява.
Въпреки всичко, аз вярвам, че хората са наистина добри в душите си.
(Кадър от филма „Дневникът на Ане Франк“ на режисьора Джордж Стивънс от 1959 година, адаптация на наградената с Пулицър едноименна пиеса)
Снимка: Anne Frank at her desk, © Madame Tussauds Amsterdam - personal archive