Ние, съвременните хора,

след като много учим, имаме нужда много да говорим, вместо много да мълчим. Общо взето, цивилизацията се извъди много приказлива, страда от логорея, бърбори, заеква задъхана, а жестовете и мълчанието на мълчаливците тя много често посреща с надменно високомерие и увереност и ги смята за прости селяндури. Може би затова сега съвременната телевизионна цивилизация се вихри и кичи с така наречената медийна Talk (ток) цивилизация – говореща цивилизация, лее пороища, водопади, словесна помия, бълвана от дебилни полуинтелигенти, толкова заплеснати в себе си, че у нас, в България, тия мишоци даже не си дават труда да потърсят българската дума на любимия им Talk. Не говорят, а правят ток – токира, а тия токаджии плачат за разстрел! Както и да е! Да са ни живи и здрави идиотските строители на българския телевизионен език, подкрепян от СЕМ и от другите ТАМ, ТЕМ подобни съкращения.

Баща ми, „селяндурът“ умееше да говори, макар и рядко, но независимо с кого говори – с кого „токира“ – дали със себе си, с животните или с растенията, това бяха винаги философски афоризми, сентенции, мъдри послания и заключения.

Един път, болен и прогизнал от дъжда, трепереше, но усмихнат се хвалеше:

– Да знаеш, сине, и сега, ако не умрем, никога вече нема да умрем!
– Ама сигурно много ти е тежко с тая болест, а, тате?
– Мене ме зарежи, ти питаш ли я на болестта какво ѝ е, щом не може да излезе на глава с мене.
– А имаш ли кръвно?
– Немам сине и не ми требе!

По едно време открих, че не вижда с едното си око:

– Какво ти е на това око?
–​  Карай, на една барака като моята един прозорец й стига!
– Да, ама ти не си барака бе, тате!
–​ Е, добре де, дворец съм, ама отвън съм като барака.

За мен това бяха исторически, съдбовни заключения, сякаш изречени не от неграмотния шоп Петър от Кривина, а от великите пълководци Суворов, Кутузов, Нелсън и от другите избрани имена на победителите.

По-късно, когато болестта съвсем го изяде, беше станал някъде към 30 килограма, го закарах във Военна болница. А да знаете каква гордост изпита, че бързата кола на Бързата помощ беше Мерцедес! Като победител гледаше наоколо хората – нека да видят и завиждат каква кола е докарал синът му Рангел, каква кола му е поръчал. Обикаляше мерцедеса, щастлив, че най-после и той ще се качи на такова лъскаво чудо. Това беше първият и последният му мерцедес.

* От „Хем Съм Сам, Хем Няма Никой” (боклуци, любов и смешки), Рангел Вълчанов, изд. Сиела

Снимка: photo-forum.net