Лаконично – от обичаната наша поетеса

Течащи води: изворчета, снежни ручеи напролет, планински рекички.

Жив огън – в огнище, на открито. Тъмна стая, стара печка с гьозове, по тавана играят светлинки. Мирише на дърва.

Миризмите. Понякога морето ми миришеше на току-що разрязана диня, чубрицата – на топла къща. Долавях във въздуха мириса на сняг, преди той да е завалял.

Камъчета, изгладени от водата, или кестени – да ги държа в джоба си и да ги докосвам.

Кълновете на засети от мен семенца, надигнали храбро пръста с главички.

Водно конче над тихата вода с тръстики и папури.

Паяжина или гола трънка след дъжд – целите обнизани с капчици-мъниста.

Малки животни – е, без змийчета и крокодилчета…

Сняг под месечина.

Дете и майка – най-хармоничната прегръдка, най-съвършената композиция.

Лятото.

Солено, кисело, люто.

Кехлибар, сребро.

Кучета и коне.

Малка къща с двор и големи дървета.

Да лежа на земята – лете, нощем – и да гледам звездното небе.

Да съм навън, на зелено и просторно. Да съм сама.

Да подарявам. Да получавам писма. Да посрещам гости.

Да бера цветя.

Да пътувам по света.

Станка Пенчева, от книгата „Тук съм”, Издателска къща „Жанет 45”