„Несподелената любов е тази любов, която всъщност човешките същества преживяват през по-голямата част от времето. Самата потребност любовта да бъде напълно споделена е вероятно това, което ограничава възможностите й.“
Поетът Дейвид Уайт, с усещане за стил и дълбока одухотвореност, разказва в книгата си „Утешения: успокоението, грижата и основното значение на ежедневните думи“ за истинското значение приятелството, любовта и разочарованието.
Приятелството е едновременно огледало на нашето присъствие и обещание за прошка. Приятелството не само ни помага да погледнем на себе си през очите на друг човек, но да бъдем близо до някого дълги години, е възможно само с този, който многократно е простил нашите прегрешения, така както ние сме открили на свой ред сили в себе си да простим неговите.
Приятелят е този, който познава нашите трудности и тъмни страни и въпреки това остава с нас, като наш придружител в паденията ни, много по-често, отколкото като придружител при триумфите ни, дори и в моментите, когато сме под властта на странната илюзия, че нямаме нужда от това.
Ненатрапчивостта на едно реално приятелство е благословия, защото именно така то се преоткрива отново и отново чрез разбирането и съчувствието, което ни предоставя. Всички приятелства, без значение колко продължават, се основават на продължително и взаимно опрощаване. Без толерантност и милост всички приятелства умират.
С течение на годините, едно близко приятелство винаги ще разкрива сенките и в другия, и в нас самите. За да останем приятели е нужно да познаваме другия, неговите трудности и дори неговите грехове, и да насърчаваме най-доброто в него, не чрез критика, а като се обръщаме към най-добрата част, творческата енергия на неговото въплъщение, като обезсърчаваме това, което ги принизява, това, което го прави по-малък, по-малко открит, по-малко себе си.
Динамиката на приятелството е почти винаги подценявана като постоянна сила в човешкия живот: намаляващият кръг от приятели е първата ужасна диагноза за живот, който е в сериозна опасност: претоварване, прекалено голям акцент върху професионалната идентичност, забравянето на това какво ще стане с нас, когато неизбежно се сблъскаме с неизбежните естествени бедствия и трудности, които се случват дори при най-обикновеното съществуване.
Въпреки лечебните добродетели на истинското приятелство и на поддържането на дълги близки отношения с друг човек, крайният стремеж на приятелството не е усъвършенстването на другия, нито това на себе си. Крайната тежест пада върху това да имаме свидетел, привилегията да бъдем виждани от някого и ние да виждаме някого, да вървим с него, да вярваме в него, а понякога просто да го придружаваме, макар и за кратко време, по път, който е невъзможно да извърви сам.
Разбитото сърце е нещо непредотвратимо; това е естественият резултат от това, че ни е грижа за някой или нещо, над което нямаме контрол.
Сърцето ни бива разбито в момента, в който сме помолени да се откажем от някой или нещо, но не можем. След което се превръща в нещо, което оцветява, изпълва и завзема всеки един наш ден впоследствие.
Разбитото сърце не е изпитание, а път, който човешките същества следват дори при най-нормално протичащия живот. Разбитото сърце е показател за нашата искреност: в любовна връзка, в живота, в опита да се научим да свирим на музикален инструмент, в опита да се усъвършенстваме.
Разбитото сърце е красиво, безпомощната страна на любовта и привързаността и есенцията, самата емблема на любовта. Разбитото сърце си има свой собствен начин да обитава времето и собственото си красиво и мъчително търпение.
Разбитото сърце е начинът, по който узряваме, макар да използваме израза само, когато нещата се объркат: за несподелена любов, за разбита мечта.
Но разбитото сърце е самата същност на това, че си човек, на пътуването, което ще извървиш от сега нататък и на нещата, които ще намериш по пътя, на нещата, които наистина имат значение.
Няма почти никакъв път, по който човешкото същество може да върви и който да не води до разочарование. Осъзнавайки неизбежната си природа, ние можем да погледнем на това не като на край на пътя или прекратяване на надеждата, а като дълбока прегръдка на собствената ни същност, на това, което сме искали, и това, което ще изгубим.
Сърдечният вик не ни позволява да търсим алтернативен път, защото алтернативен път няма. Разочарованието е въведение към това, което обичаме и сме обичали, неизбежен и често красив въпрос - някой или нещо, което е било с нас досега, желае от нас да сме способни да се откажем от него.
Несподелената любов е тази любов, която всъщност човешките същества преживяват през по-голямата част от времето. Самата потребност любовта да бъде напълно споделена е вероятно това, което ограничава възможностите й. Мъжете и жените винаги са изпитвали трудности с начина, по който на любовта им се отвръща, тъй като любовта, която се дава, рядко прилича на любовта, която се получава.
Затова несподелената любов е може би тази форма, която през повечето време приемат; защото коя привързаност някога се връща с течение на времето в същото количество, с което се дава? И кого бихме могли да опознаем толкова добре и толкова интимно през всички обрати и трудности на досегашния му живот, че да можем да му дадем и покажем в точната и постоянна форма любовта и привързаността, от която той се нуждае?
Истинската дисциплина, вероятно се състои в това да се откажем от желанието да контролираме начина, по който ни се връща любовта, и да се примирим с естественото разочарование, което произтича от очакването за точна и измерена реципрочност.
Изглежда сме родени в свят, в който любовта, с изключение на неповторимите и върховите моменти, съществува само от едната страна – нашата, и това може би е трудността, откровението и дарът й – да видим любовта като крайното отдаване, като отказване, и през изхода на тази привързаност да направим най-трудната жертва от всички - да се откажем от това, което най-много ни се иска да задържим завинаги.
Любовта може да бъде осветена и облагородено по пътя на своята отдаденост към безусловния хоризонт на съвършенството, но това, което прави любовта реална в човешкия свят, изглежда е нашата движеща се борбеност към този хоризонт, а не възможността за достигането му.
Надеждата за чисто духовната, безусловна любов е често кодирано желание за имунитет и безопасност, опит за отнемане на изпитанията на уязвимостта, безсилието и невероятната болка, на която се учим в една връзка, брак, в отглеждането на деца, в работата, която обичаме и желаем.
Надеждата за безусловна любов е надеждата за живот, различен от този, който ни е даден. Любовта е разговор между две възможности, изтерзаващо разочарование и дълбоко въображаемо усещане за реализация.
Как оформяме този разговор е крайъгълният камък на способността ни да обичаме в реалния обитаем свят. Истинският подпис и може би дори чудото на човешката любов е безпомощността и още по-чудотворно - това е безпомощност, която избираме съзнателно или несъзнателно с желание, в нашата любов към дете, партньор, работа или път, който трябва да поемем срещу невъзможното.
Снимки: Dumbo Feather, UpClosed.com
