С годините все по-силно чувствам връзката с моя войнствен шотландски клан ♥ Тилда СУИНТЪН на 56

Възрастта на щастието

Приемам целия си живот за приключение. Навярно защото никога не съм се старала да постигна нещо по-особено. Просто ми харесва да правя това, което правя, с хората, с които животът ме е събрал. Знаете ли, неотдавна намерих своите детски дневници и сред тях, писмо, които съм адресирала до 80-годишното си Аз. Писала съм го, когато съм била на 15. Там пише: „Скъпа моя, надявам се, да си изживяла този дълъг живот, заобиколена от чудесни кучета и прекрасни приятели”. Е, точно така живея днес. Далеч от своите лондонски и холивудски дела, на север в Шотландия, на морето. Имам 4 кучета, кокошки, градина с моркови, които са вечно изядени от някаква зелена въшка, и само прекрасни хора около себе си.

Да, произхождам от аристократичен род, но моите родители бяха достатъчно мъдри, за да удовлетворят децата си така, че да бъдем щастливи. Днешното възпитание и образование са по-скоро изпитание и наказание. Затова самата аз създадох училище, основано на Валдорфската педагогика. То възпитава човеци, а не членове на съобществото. Социално отговорни личности, а не безмозъчни фундаменталисти. Да бъдеш човек е по-важно, от това да продължаваш традициите – вярвам в това. Докато бях дете, семейството ми смяташе, че аз ще завърша Кеймбридж и ще се омъжа за херцог. Но в Кеймбридж аз постъпих, за да уча политология и английска филология едва след като 2 години работих като доброволка в Африка – бях учителка. След Кеймбридж не се омъжих за херцог. Никой не ме наказа за това. Моят баща, разбира се, има титлата „пер” и е бивш лорд-наместник на графство Беркшир. Но по-важното е, че той е военен, генерал-майор, а почти всички мъже в нашия род, от всяко поколение, имат военни чинове. Тримата мои братя завършиха военната школа на баща ми и дядо ми. А аз, момичето – от мен се очакваше просто едно мързеливо движение – да стана херцогиня. Е, когато това не се случи, семейната ми ставка бе отменена.

С годините все по-силно чувствам връзката с родителите си, със семейството си, с всички поколения от моя войнствен шотландски клан. Преди години по-скоро отричах тази връзка. Но това съм аз. Сама за себе си съм била отговорна и никога не съм се предавала.

Знаете ли, снимах филма „Само любовниците остават живи”, филм за онези, които живеят вечно – вампирите. В същото време моята майка умираше. Аз снимах 3 дни, качвах се на самолета и отивах в Шотландия, после пак 5 дни снимки, после пак в Шотландия… Видях, как мама умираше, и нищо не можех да сторя. Не за да оживее, не… Просто, за да спра ада на мъките, през които минаваше. Хубаво е да желаеш дълголетие на по-възрастните хора, когато си млад и в силата си. Но дълбоката старост – тя е тежест, понякога непоносима. Гледах мама и си мислех – каква полиция на смъртта да извикам, за да се избави от тези непоносими страдания? А после разбрах – в мен говореше дивата шотландска кръв, моят клан, който предпочиташе бързата смърт на бойното поле. И точно тогава почувствах силата на гените у себе си.

Laurence Olivier and Tilda Swinton in War Requiem, 1989