Равнодушният човек е морален мъртвец ~ Христо РАДЕВСКИ

Христо Радевски е български поет, публицист, мемоарист, сатирик, автор на произведения за деца и преводач на руска класическа поезия. Роден е в село Белиш, Троянско, на 10 октомври 1903 г. След 9 септември 1944 г. е редактор на културния отдел на в. „Работническо дело” и главен редактор на в. „Литературен фронт”. От 1945 до 1948 г. е културен съветник в българското посолство в Москва. Председател на Съюза на българските писатели. В първите си стихосбирки се проявява като талантлив продължител на Христо Смирненски. За литературната си и обществена дейност е интерниран и два пъти попада в затвора по Закона за защита на държавата.

От есето му за равнодушието, издадено през 1988г.в сборника „Човешкият дълг“ ще разберете, че в социалната ни действителност нищо не се е променило за близо 30 години.

Щом е необходимо да се говори за равнодушието – значи то съществува в нашия бит. А наличието на подобен студен егоизъм в обществото е опасна болест. Болест, която се усеща, която гнети и която трябва да се лекува.

Като всяка нравствена болест, като всеки порок, равнодушието е твърде разнообразно и често твърде неуловимо. И затова е много по-зловещо и вредно от явната клевета, от бруталната несправедливост и от разни други безобразия.

То унищожава хората с привидната си пасивност и сякаш доброта. Трудно можеш да обвиниш равнодушния или равнодушните, че са ти причинили някакво зло, че са те злепоставили, ощетили или оскърбили с нещо. Те в най-лошия случай ще ти кажат, че нямат отношение към твоята беда. Но за някаква нарочност – боже, опази! – не са си и помисляли.

Един мой познат често казва: „Важното е да не правиш лошо на хората.“ И с тази своя егоистична философия той мисли, че е много добър. Защото наистина не се занимава с интриги и клевети. Дори не говори остро срещу хорските постъпки и факти, от които другите се възмущават. Той смята своето равнодушие за голяма човешка добродетел.

Хората са, разбира се, различни по темперамент, по характер, по вродени наклонности и по възпитание. И не може да се иска от всички да бъдат еднакво активни в отношенията си с другите и еднакво причастни към хорските вълнения. Особено към нещастията им.

Има натури, родени със самарянски дух, които болезнено приемат оскърбителното положение на човека. И непременно реагират – с риск да си изпатят. Това са противоположностите на равнодушието. Такива натури често затъват в това равнодушие като в тресавище.

Но тук не става въпрос за такива хора, които във всяко общество са съществували и които не правят обществената температура. Става въпрос за масово култивиране на нетърпимост към равнодушието, което е масово явление. Иначе нямаше да бъде опасно.

А с това явление се сблъскваме всеки ден. То витае из учрежденията като най-благоприятен климат за бюрокрацията, усилва нервната атмосфера из магазините, поощрява уличните скандали и внася студенина в семействата и приятелските отношения. И като се съберат всички прояви на това умъртвяващо явление – от най-драстичните до най-незабележимите, - резултатът в обществения климат е онази студенина, която пречи на нормалния растеж.

Маяковски има трогателно стихотворение, озаглавено „Хубаво отношение към конете“. Разправя се в това стихотворение как на улицата грохнал изморен кон. Разни наконтени хъшлаци започнали да се забавляват с него. Поетът тогава се приближил до нещастното животно, вижда сълзи в очите му и почва да му говори умилни думи. Казва му, че всеки от нас е по свой начин кон и че тия, дето му се подиграват, не са по-достойни от него. И старият кон, сякаш разбрал думите му, станал и ободрен тръгнал по работата си. И дори му се сторило, че е младо конче и че си струва да живееш и работиш.

Не е трудно да се разбере идеята на поета: какво огромно, жизнено, понякога съдбоносно значение има вниманието на човека, колко много може в нещастието да направи едно състрадание, една топла одобрителна дума.

Какво пречи на бюрократа да приема навреме гражданите и да ги отрежда в техните искания – вместо да протака работите им? Или пък, ако не може да извърши това, което службата го задължава – любезно да им обясни по какви причини се затруднява услугата, вместо да се крие от тях, да ги разкарва от ден на ден, да ги посреща и отпраща студено или направо да ги ругае?

Пречат му постепенният навик към удобството, постепенното освобождаване от излишен труд, постепенната загуба на чувството за дълг и угасналото вълнение за хората. А там, дето няма вълнение за човека – настанява се равнодушието.

Защо често служителите в магазините стоят като истукани пред купувача и няма да го запитат защо е влязъл в магазина, ако той не ги помоли за услугата, за която е дошъл? И защо често имаш чувство, че говориш на глухонеми, когато всъщност те си приказват помежду си и влезлият купувач за тях е някакво досадно явление? Какво им пречи да те посрещнат любезно и ако не могат веднага да ти услужат – да ти се извинят, че ще трябва да почакаш. И да не се скъпят така на думите, когато им искаш обяснение за някои стоки.

Пречи им не само липсата на възпитание и сръчност в работата, но главно равнодушието към хората. У много от тези служители се е загнездило самочувствието, че магазините и службите, които заемат, са създадени не за улеснение на купувачите, а за тяхна собствена облага. И с течение на времето самите те не забелязват как стават равнодушни. А тяхното равнодушие трови околните.

Често в трамваите, в тролеите или на улицата става скандал, някого наскърбяват. А голямата част от пътниците или минувачите гледат с удоволствие, отвращение или равнодушно отминават.

Но равнодушието не ходи по хората само по себе си. То трудно може да се отдели от другите пороци и състояния на човека. И главно – от средата, в която човек живее. Мисля, че хората не се раждат равнодушни, макар да идват на света с разни наследени особености. Равнодушието идва после, с възпитанието, със социалната атмосфера, в която човек живее, и с факторите, с които се сблъсква в живота си и които определят поведението му.

Бюрократът не сяда в канцеларията си до служебното бюро като бюрократ и равнодушен човек още с назначаването му там. После, в процеса на служенето си, когато се сблъсква с разни други служебни инстанции и обществени фактори, става бюрократ и равнодушен човек. Или поради отчаяние, че работите не могат да се оправят, или поради постепенното успокояване, самолюбуване и самочувствие, което се дължи на липсата на постоянен контрол над работата и поведението му. Липсата на публична отговорност за делата му. И той си създава вече егоистична философия на равнодушието. У него е изтляло вълнението за хората. Той е морален мъртвец.

Почти същото взаимодействие с околната обществена среда имаме и при равнодушието в магазините и другите обществени заведения и учреждения. Тези равнодушни хора, преди да са станали такива, са срещали равнодушие около себе си и навярно неведнъж са си казвали: щом за мене никой не се тревожи, защо аз ще се тревожа за другите? Така се създава скачен съд на обществените отношения – система на равнодушието, която не може да култивира нищо друго освен равнодушие.

Равнодушието е порок, който и с това е страшен, че сам по себе си юридически не е подсъдим. Той дори сам по себе си рядко съществува. Има такива формално честни хора, изпълнителни в работата си, учтиви и все пак морално изхабени, равнодушни. Но те са малко. В повечето случаи равнодушието е свързано с бюрократизма, със застраховката да не сбъркаш и с разни кариеристични подбуди.

Равнодушният винаги дири и намира оправдание за своя егоизъм в обективните условия, които без съмнение съществуват. За тях стана дума преди малко. И тези условия подхранват неговото равнодушие. С обективните условия можем да си обясним равнодушието, но не да го оправдаем. Както можем да обясним криминалното престъпление, чието наказание по закона напълно одобряваме.

И тъй, след като сме определили диагнозата за болестта и причините за нейната поява, трябва да определим и начините за лечението й. Ако искаме наистина да се справим с тази страшна обществена болест, наречена равнодушие, трябва смело да я анализираме и да стигнем до нейните корени. И оттам – от корените, тоест от първопричината – да почнем лечението. Защото тъкмо тоя порок е най-невидимият и най-опасен съюзник на всички останали пороци.

Снимки: bgstoryteller.co, literaturensviat.com