Никой не умира сам | „Животът след смъртта”, Д-р Елизабет Кюблер-РОС

Какво се случва след смъртта? В своята книга "Животът след смъртта", д-р Елизабет Кюблер-Рос разглежда сложните отношения на човека със смъртта, а нейната дългогодишна изследователска работа я води до идеята да дефинира петте етапа на скръбта и да помогне на хората да преминат през този болезнен процес. Работата на д-р Кюблер-Рос с над 20 000 души, имали близки до смъртта преживявания, хвърля светлина върху нейните деликатни, оригинални и предизвикващи полемики заключения относно смъртта, умирането и живота след смъртта.

В момента на смъртта всеки от нас ще преживее отделянето на истинското си безсмъртно Аз от временното му обитание, тоест от физическото тяло. Можем да наречем това безсмъртно Аз „душа“ или пък, ако си послужим с образния език, който използваме при децата, „пеперуда, която напуска пашкула си“.

След напускането на физическото тяло ние не чувстваме паника, нито пък страх или тревога. Продължаваме да се възприемаме като физически цялостно същество и напълно да осъзнаваме обкръжаващата ни среда – било то болничната стая, спалнята ни, ако там сме починали, или мястото на произшествието след автомобилна или самолетна катастрофа. Отлично виждаме лекарите от реанимационния екип или хората, опитващи се да извадят раненото тяло от катастрофиралата кола. Наблюдаваме тази сцена от няколко метра разстояние, без разумът ни да се чувства ни най-малко засегнат от случващото се – ако мога да употребя думата „разум“, доколкото в повечето случаи в този момент вече не сме свързани с функциониращ мозък.

Всичко това се случва в момент, когато мозъчната ни дейност повече не може да бъде отчетена, а често и когато лекарите вече не регистрират каквито и да било жизнени функции. В това време ние наблюдаваме сцената на смъртта, чуваме какво си говорят присъстващите, виждаме движенията им и дрехите им, долавяме мислите им – и всичко това без каквото и да било негативно чувство по отношение на случващото се.

Второто ни тяло – това, което усещаме на този етап – е не физическото, а етерното тяло. Вече споменах, че във второто временно тяло, етерното, ние имаме усещане за цялостност. Ако сме с ампутиран крак, например, отново ще усетим и двата си крака. Ако сме глухонеми, пак ще чуваме, ще говорим и ще пеем. Ако страдаме от множествена склероза и сме приковани към инвалидна количка с увредени зрение и реч и парализирани крайници, ще можем да пеем и да танцуваме отново.

При това положение е разбираемо, че много от пациентите ни, които са били върнати към живота, не изпитват особена благодарност, щом пеперудата им се намери наблъскана обратно в пашкула, тъй като когато телесните ни функции се задействат отново, с тях се завръщат и съпътстващите ги болка и недъзи. В етерното ни тяло нямаме такъв род усещания.

Освен отсъствието на болка и усещането за физическа цялост в съвършено тяло (което можем да наречем етерно тяло) трябва да добавим, че е невъзможно човек да умре сам.

Има три причини за това никой да не умира сам. И като казвам „никой“, имам предвид дори онзи, намерил смъртта си насред пустинята, на няколкостотин километра разстояние от най-близкия човек, или пък астронавтът, изпратен на самотна мисия в Космоса, който поради техническа авария остава да се рее сам сред звездите, докато не го застигне смъртта.

Във времето, когато се подготвят постепенно за смъртта, както често става с болните от рак деца, много от тях осъзнават, че са в състояние да напускат физическото си тяло и да изпитат онова, което наричаме „преживяване извън тялото“. Всеки от нас има такива преживявания в някои от фазите на съня, но малцина са онези, които пазят съзнателен спомен за това. Особено умиращите деца, чиято настройка се променя и стават духовни в много по-голяма степен от здравите си връстници, често осъзнават подобни кратки пътувания извън физическото си тяло. Тези преживявания им помагат да се приготвят за прехода, като им позволяват да опознаят новото място, на което отиват.

Именно по време на такива пътувания извън тялото някои умиращи пациенти – както млади, така и стари – усещат присъствието около тях на същества, които ги напътстват и им помагат. За малките деца те често са „другарчета в игрите“.

В религиите са познати като „ангели хранители“.

Изследователите на преживяванията извън тялото ги наричат „водачи“. Не е от значение какво име ще им дадем, но е важно да знаем, че всяко едно човешко същество – от момента на раждането си до този на прехода, бележещ края на това наше физическо преживяване – се намира в присъствието на тези водачи или ангели хранители, които го очакват и му помагат да премине от живота на земята към живота в отвъдното. Също така по време на прехода ще бъдем посрещнати от онези, които сме обичали и които са починали преди нас.

Третата причина, поради която никой не умира сам, е, че когато се отделим от физическото си тяло, дори и временно, преди истинската смърт, ние попадаме в съществуване, където няма нито време, нито пространство. Оттам ние сме в състояние да отидем навсякъде, където ни се прииска, със скоростта на мисълта.

Ето един пример. Малката Сузи умира от левкемия; докато лежи в болницата, майка й е непрекъснато до нея и не се отделя от леглото й. Момиченцето осъзнава, че става все по-трудно да си тръгне и да напусне майка си, която често се навежда към нея и мълви: „Не умирай, миличко! Не ме оставяй! Не мога да живея без теб!“ Както много други страдащи майки тя неволно кара болното дете да чувства вина, задето я изоставя. Сузи, която все повече и повече се настройва към Цялостното, знае, че ще продължи да съществува и след смъртта, и напълно осъзнава непрекъснатостта на живота. По време на сънищата си, а дори на този етап и в будно състояние, Сузи е изпробвала способността си да пътува, буквално да отлита до всяко местенце, където й се иска да бъде. И един ден тя моли майка си да си отиде вкъщи. Да, децата често казват именно така:

„Мамо, толкова уморена изглеждаш! Защо не си отидеш за малко у дома?

Вземи си душ, почини си. Аз наистина се чувствам добре сега“. Майката си тръгва… и половин час по-късно е твърде възможно да получи телефонно обаждане от болницата: Г-жо, много съжаляваме, но трябва да Ви съобщим, че дъщеря ви току-що почина“.

За беда, родителите, преживели подобно нещо, често изпитват огромна мъка и вина, че са си тръгнали за малко, че не са били до детето си в момента, когато е починало. Те не осъзнават, че никой не умира сам. Малката Сузи, научила се вече да се отдалечава от земните привързаности, е била в състояние да напусне пашкула и да отлети свободна. И тогава, със скоростта на мисълта си, тя може да се озове до мама, до татко или до когото си поиска (но за съжаление те няма как да знаят това).

У всеки от нас има божествена искра. Получили сме този дар преди хиляди години и той включва не само свободната воля, но и способността да се отделяме от физическото си тяло. Ние правим това не само в мига на смъртта, но и в моменти на криза, на пълно изтощение, при изключителни обстоятелства, а понякога и по време на някои фази на съня. Важно е да знаем, че това може да се случи и преди смъртта.

Откъс от "Животът след смъртта", д-р Елизабет Кюблер-Рос, Изд. „Кибеа”

Снимка: nybooks.com

40270 Преглеждания