„Само там се уравновесяват силата с желанието и дават плод човешките усилия.”
(Nikos Kazantzakis at his house in Aegina with his cat Sminthitsa. March, 1943)
Приготовлението | Първи дълг
Спокойно, с открити очи поглеждам света и казвам: всичко това, което виждам, вкусвам, мириша и докосвам, е творение на ума ми.
Слънцето се издига и спуска в моя череп. От едното ми слепоочие слънцето изгрява, в другото слънцето залязва.
Звездите блестят в ума ми; идеи, хора и животни пасат в ефимерната ми глава; песни и плач изпълват извитите раковини на ушите ми и за миг потрепват и във въздуха; угасне ли умът ми, всичко – и небето, и земята, изчезват.
„Само аз съществувам!“ – крещи разумът. „В моите подземия работят моите пет тъкачки, сплитат и разплитат времето и пространството, радостта и тъгата, материята и духа“.
Всичко около мен тече като река, танцува, върти се, образи шуртят като вода, хаосът мучи.
Но аз, Разумът, с търпение и мъжество, трезво в замайването, се изкачвам. За да не се подхлъзна и сгромолясам, забивам знаци върху замайването, издигам мостове, проправям пътища – строя в бездната.
Бавно, мъчително си проправям път сред явленията, които раждам, разпределям ги по свой вкус, обвързвам ги със закони и ги впрягам в моите тежки, практически нужди.
Слагам ред в анархията, давам лице – моето собствено лице – на хаоса.
Не знам дали зад явленията живее и мърда някаква тайнствена и по-висша от мен същност. А и не питам; не ме интересува. Раждам явленията, с многобройни пъстри цветове рисувам пред бездната една гигантска бляскава завеса. Не казвай: „Дръпни завесата, за да видя картината!“ Завесата, това е самата картина.
Творение човешко е, преходно, моя рожба е това мое царство. Но е здраво, няма нищо по-здраво, и само в неговите предели мога благодатен да се изправя, да се радвам, да работя.
„Аз съм ратаят на бездната. Аз съм зрителят на бездната. Аз съм теорията и практиката. Аз съм Законът. Извън мен не съществува нищо“.
Да видиш и да приемеш границите на човешкия разум без суетни бунтове, и в тези строги граници безспирно, безропотно да работиш – ето, това е твоят първи дълг.
С мъжество и твърдост съгради върху трептящия хаос кръглия, всесветъл харман на разума, овършей и отвей вселените като добър стопанин.
Различавай ясно и героично понасяй тези горчиви, човешки, плът от твоята плът истини: а) човешкият разум може само явленията да улови, никога същността; б) и то не всички явления, а само онези на материята; в) по-конкретно, даже не точно явленията на материята, а само връзките между тях; г) тези връзки пък не са реални, независими от човека; и те човешки рожби са; д) и то не единствените възможни човешки рожби, а само най-удобните за неговите практически и умствени потребности.
В тези граници разумът е законният, абсолютен монарх. Никаква друга власт не съществува в царството му.
Признавам тези граници, приемам ги с търпение, смелост и любов и с лекота се боря в техните предели, сякаш съм свободен.
Подчинявам материята, принуждавам я да се превърне в добър проводник на моя разум. Радвам се на растенията, на животните, на хората, на боговете, като на свои деца. Усещам как цялата Вселена се наслоява върху мен като тяло и ме следва.
Във внезапни и страшни мигове в мен проблясва: „Всичко това е игра, жестока и суетна, без начало, без край, без смисъл“. Но бързо пак се впрягам в колелото на нуждата и Вселената, цяла, отново започва своя въртеж около мен.
Дисциплина – ето коя е най-висшата добродетел. Само там се уравновесяват силата с желанието и дават плод човешките усилия.
Ето как – преди да тръгнеш към спасението – ясно и твърдо различавай всесилието на разума в явленията и безсилието на разума извън явленията. Иначе не можеш да се спасиш.
От: „Аскетика”, Ασκητική. Salvatores dei, 1927
Снимки: kazantzakispublications.org